— Сестричке — поде той, — питах те и преди, но сега те питам пак. Да приемем това за пушека от мъртвите. Да приемем, че и у мен го има. Смяташ ли да ми го вземеш?
Терез немощно поклати глава и Джери зададе най-естествения въпрос:
— Защо?
Очите на Терез помътняха и тя няколко пъти мигна, но Джери не можеше да я остави да заспи, преди да е получил отговор. Той лекичко я разтърси за рамото и тя промълви:
— Не знам. Казва стоп.
Клепачите ѝ се затвориха и Джери трябваше да се задоволи с този отговор. И той отиде да си легне и да се опита чрез съня да поразчисти бъркотията в главата си; но сънят не идваше. След половин час стана, взе си студен душ и излезе да купи овесена каша.
Все пак трябва да хапне нещо.
Срещна на стълбището съседа си Хиршфелд. Възрастен мъж, чието спретнато облекло контрастираше на алкохолизирания вид на лицето му. Хиршфелд присви очи към Джери на ярката сутрешна светлина, отразявана от бетона.
— Да нямаш съквартирант? — подхвърли той.
Стомахът на Джери се сви.
— Не. Откъде накъде?
— Ами, чувам — ухили се Хиршфелд. — В тая къща всичко се чува. Например как някой драйфа като луд и това не си ти.
— Един приятел. Малко е болен, затова ще остане при мен няколко дни.
— Много мило от твоя страна.
Тонът на Хиршфелд намекваше, че не му е повярвал. После вдигна прекалено елегантната си шапка.
— Моите съболезнования между другото. Ужасна работа.
— Да, благодаря — промърмори Джери и забърза надолу по стълбите.
Две площадки по-долу вдигна глава и му се стори, че мярка палтото на Хиршфелд пред собствената си врата. Все едно подслушваше.
Джери изостави мисълта за разходка до „Флюгфюрен“ и се отправи с бързи стъпки към „Нерливс“. Не смееше да оставя Терез сама твърде дълго. Ако се събудеше и направеше нещо, докато проклетият Хиршфелд души около отвора за писмата. Защо, по дяволите, хората не си гледат своята работа?!
Беше планирал да купи обикновена овесена каша, но беше свършила, затова се принуди да купи органична каша „Семперс“ за деца над една година. Сложи кутията на щанда и касиерката му се усмихна многозначително. Беше я виждал няколко пъти, тя несъмнено знаеше кой е. Ако не беше разговорът с Хиршфелд, едва ли щеше да го приеме толкова тежко, но сега, докато подтичваше към къщи с найлоновата торбичка с кашата, се чувстваше като гонено животно.
Терез още спеше и Джери седна на креслото да си отдъхне. Тя се събуди и той засили телевизора, за да заглуши всякакви подозрителни звуци. Не можа да се въздържи — няколко пъти отиде до прозореца да надникне към улицата.
Така мина денят, под акомпанимента на стари сериали и рекламни блокове по ТВ4. Терез лежеше на дивана и следеше всичко с апатичен поглед. Той се опита да я захрани с няколко лъжици каша. След това се върна на креслото, прегърна коленете си и взе да се тревожи да не повърне и тези няколко залъка. Това обаче не стана и той така се зарадва, че ѝ даде още малко. Тя не искаше повече, но и не повърна.
Случките с Хиршфелд и касиерката бяха променили положението. Вече не вървеше да си затваря очите и да се надява нещата да се наредят от само себе си. За нещастие Джери беше твърде уморен да измисля стратегии. От време на време даваше на Терез по някоя лъжица каша, радваше се, че тя я задържа, бършеше потното ѝ чело и седеше до нея, когато тялото ѝ се разтърсваше от нови спазми.
За Джери часовете, минаващи в техния малък балон, се характеризираха с две силни усещания. Едното беше клаустрофобия. Стаята му се струваше по-малка от обикновено, стените се приближаваха около него, а извън тях се оглеждаха бдителни очи. Той се сви в себе си, кипна като бульон с една-единствена функция — да храни и топли.
Клаустрофобията обаче се уравновесяваше от едно ново усещане: радостта да имаш за кого да се грижиш. Беше толкова дълбоко удовлетворяващо да подпира главата на Терез с ръка и да допира лъжицата до устните ѝ, да я гледа как преглъща и задържа храната. Сърцето му се стопли, когато тя въздъхна с облекчение, след като той избърса горещото ѝ лице със студена мокра кърпа.
А може би пък мотивите му не бяха чак толкова чисти. Може би ставаше дума за власт. Как тя бе изцяло зависима от него. Никой никога не се бе нуждал от него, за да оцелее, а сега Терез бе точно в тази позиция. Никой не знаеше за съществуването ѝ. Той можеше да ѝ натисне лицето с възглавница и никой нямаше да каже и гък.