Джери тръгна бавно от метростанцията, като се опитваше да долови духа на мястото. Струваше му се… завършено. Някога сигурно е кипял живот, момчета с шапки на главите са обикаляли напред-назад между триетажните тухлени къщи и са се имали за много модерни, но това е било отдавна. Момчетата бяха окачили шапките и сега си стояха до котката и телевизора.
Джери беше проверил дискусионните страници на различни квартали и един израз му се бе набил на очи, вероятно написан от възрастни хора: тичане по стълбите. Оплакваха се, че постоянно се тичало по стълбите. Джери имаше чувство, че Сведмюра е място, където рядко се тича по стълбите. А това говореше достатъчно.
Апартаментът се намираше на последния етаж и трудно можеше да възхити някого. Две спални с изглед към борова горичка, голяма баня с пералня и хол, свързан с кухненски блок. Сто и четирийсет хиляди крони по договор. Брокерът, който го предлагаше на черно, твърдеше, че при последния известен случай на човек, сдобил се с апартамент тук по законовия ред, онзи бил в списъка с чакащи в продължение на дванайсет години.
Дребните — или едри — престъпници, с които Джери бе контактувал през живота си, лесно можеха да се разпознаят като криминални лица на всяка очна ставка, но не и този тип. Изглеждаше толкова спретнат и будещ доверие, че Джери взе да го подозира. Костюм, зализана коса и подкупваща усмивка.
Виж, ако беше някой хулиган с анцуг и златен ланец, на Джери щеше да му бъде по-лесно да се раздели с петдесетте хиляди, които беше взел със себе си и които онзи му поиска като депозит. Сега обаче отказваше да плати повече от двайсет и пет. Брокерът пусна в действие пълната програма: фалшивата размяна, която трябвало да се направи, документите, които трябвало да се подготвят, и тъй нататък; но Джери не отстъпи.
Той обиколи още веднъж жилището, докато брокерът бърбореше, все по-раздразнен. Джери си представи как ще си сложи бюрото до кабела за интернета ей там, леглото ще е тук, стаята на Тереза ще е онази и така нататък. Местенцето му харесваше. Върна се при човека и онзи заяви, че няма да има сделка без поне четирийсет хиляди депозит. Джери настоя за двайсет и пет, но можел да прибави десет, след като всичко се уреди. Сто и петдесет хиляди общо.
Двайсет и пет банкноти по хиляда крони преминаха от ръка на ръка.
Докато Джери седеше в метрото към Техническия университет и след това в автобуса към Нортелйе, беше много доволен от себе си. Дори и да го метнеха, нямаше да е краят на света. Беше спестил около триста хиляди от интернет покера.
Но не го метнаха. Седмица по-късно получи ключовете, подписа договора и плати остатъка от сумата за апартамента, където според официалната версия щеше да живее заедно с дъщеря си.
Самото местене му създаде главоболия. Джери нямаше много вещи, но някои предмети бяха прекалено тежки да ги мъкне сам надолу по стълбите. Леглото, диванът, библиотечката. И други. Нямаше кого да помоли за помощ и дори Терез да можеше да се справи с носенето на единия край, той не смееше да я накара да се покаже по този начин насред Нортелйе.
Трябваше да наеме фирма.
В уречения ден обясни на Терез, че ще дойдат двама души да им помогнат да си пренесат работите в Стокхолм. Терез изпадна в ужас и погледът ѝ се плъзна из жилището в търсене на скривалище. Джери ѝ предложи банята и тя се втурна и заключи вратата зад гърба си.
След четвърт час се позвъни и пристигнаха двама души, при вида на които Джери се смали. Едва сега му се изясни името на фирмата им „Близнаци на помощ“. Две напълно еднакви двайсет и пет годишни момчета в работни дрехи се извисяваха над него. И двамата бяха по над два метра високи и при ръкуването ръката на Джери се загуби в десниците им.
За нула време опразниха спалнята и кухнята; Джери бързо се отказа от опитите си да помага, тъй като усети, че само се пречка на плавния им танц с мебели, кашони и друг реквизит. Единствено настоя сам да си свали компютъра. Наскоро беше ъпгрейднал до най-новия модел „Мак“ и държеше да се увери, че кашонът с компютъра няма да бъде затиснат.
Голямата камионетка бе пълна едва до една трета, а оставаше само диванът от хола. Джери внимателно постави компютъра в библиотечката. Близнаците го гледаха със скръстени ръце и се подсмихваха. Той ги последва нагоре по стълбите. Стигнаха до неговия етаж и той ясно чу затварянето на пътна врата — вероятно Хиршфелд се възползваше от последната си възможност да слухти.
Матс (освен ако не е бил Мартин) се спря на прага и се усмихна: