Може би се дължеше на менструацията, а може би не, но Терез се промени. От време на време пооткрехваше черупката си и хвърляше бегли погледи към външния свят. Проявяваше сериозен интерес към интернет и когато Джери не ползваше компютъра, тя често търсеше статии в Уикипедия, най-вече за разни животни.
Един ден, докато Джери седеше в хола и четеше вестник, Терез попита:
— Защо пише така?
Джери погледна компютъра — Терез, вероятно натиснала някакъв линк, бе попаднала на сайт на име poesi.nu. На екрана се мъдреше стихотворение за котки.
— Това е поезия — обясни Джери. — Стихотворения. Тогава се пише така, мисля. Според теб хубаво ли е?
— Не знам. Какво е хубаво?
— Откъде да знам. Май вече дори не римуват. Защо не напишеш нещо да видиш дали някой ще го коментира.
— Как да напиша?
Джери отвори друго стихотворение; стори му се съвсем несвързано, но май ставаше дума как авторът не знае какъв иска да стане. Той размаха ръка към екрана.
— Ами, просто пишеш ей такива работи. Кратки изречения тук-таме. Чакай да те регистрираме.
Джери измисли някакво име и го свърза с имейла на Терез. Защо изобщо ѝ бяха направили имейл, на кого би писала? Е, сега поне щеше да влезе в употреба.
— Само си избираш потребителско име и щракаш Enter, и после ще пишеш каквото ти хрумне.
Джери се върна към вестника и креслото, докато Терез стоеше с пръсти на клавиатурата, без да помръдва. След малко попита:
— Как се казвам?
— Терез. Много добре знаеш.
— Кога получих Терез?
— Кога получи името ли?
Джери се замисли и се сети как самият той го бе измислил преди много време, но го използваше толкова често, че беше станало естествено. Не виждаше нищо лошо да ѝ каже истината:
— Аз ти го дадох.
— Коя е Терез?
— Ти.
— Преди.
Джери усети, че приближава този непроходим гъсталак, който представляваха представите на Терез за хората, а точно сега нямаше сили да го изследва, затова въздъхна:
— Просто напиши потребителско име, а не твоето собствено. Напиши Бим или Бум, все тая.
И с тези думи се скри зад вестника.
Чу щракането на копчета и след пет минути Терез попита:
— Как е?
Джери стана и погледна екрана. Наистина беше написала стихотворение под името Бим:
— „Луната е мой баща“ — повтори Джери. — Какво искаш да кажеш?
— Гледа ме, като спя — отговори Терез. — Бащата прави така. Стаята на Терез бе така разположена, че понякога луната я огряваше точно по времето, когато тя отиваше да си ляга. А това какво правят бащите сигурно го беше чела накъде.
— Супер — кимна Джери. — Хубаво стихотворение. Качи го. Показа ѝ как да кликне „Изпрати“. След това Терез остана вторачена в екрана и с ръце в скута, докато накрая Джери я попита какво чака.
— Някой да каже нещо — отвърна тя.
— Може да мине доста време. Утре ще провериш пак.
Терез стана и излезе на балкона. Джери видя, че изучава лицето си, прокарва пръсти по него, докато гледаше надолу към улицата.
На другия ден дойде хвалебствен коментар за стихотворението от някоя си Юсефин. Джери ѝ показа как да отговаря на коментари и да изпраща свои. След като доста време Терез щрака и писа, попита:
— Те хора ли са?
— Кой?
— Които пишат.
— Че какви иначе?
— Не зная. Малки хора ли са?
— Да, повечето. Или поне млади.
Докато Джери учеше Терез да използва сайта, бе забелязал, че почти всички са момичета между четиринайсет и двайсет години, само тук-таме мяркаше някое момче или по-възрастен човек. Без да го планира, изглежда, бе дал на Терез възможност да направи крачка към света и към връстниците си.
От няколко часа Терез седеше толкова тихо и съсредоточено пред компютъра, че Джери не искаше да я притеснява, макар да се налагаше да поработи. Тя изчете всички стихотворения и накрая заяви:
— Те са тъжни.
— Кои? Тези, дето пишат ли?
— Да. Те са тъжни. Не знаят какво да правят. Плачат. Жалко за тях.
— Да, жалко наистина.
Терез сбърчи чело и се съсредоточи. Гледаше компютъра и ръцете си. После стана и постоя малко на балкона. Като се прибра, попита:
— Къде са те?
— Момичетата ли? Ами, тук-там. Някое може да е в отсрещната къща, някое — в Гьотеборг. Тоест много, много далеч.
Джери бе прекарал целия ден затворен вкъщи и навън започваше да притъмнява. Дойде му идея.
— Да излезем ли да видим? — предложи. — Да проверим дали ще срещнем някое?