Терез замръзна. После кимна.
През следващите дни и седмици Терез се осмеляваше да се отдалечава все повече от апартамента. Отначало се криеше при вида на възрастен човек, но постепенно прие, че гладът на големите през делничните дни е поуталожен и те няма да се нахвърлят върху нея.
Децата не я интересуваха — изглежда, смяташе, че принадлежат към друг, безопасен вид. Не, търсеше предимно свои връстници. Искаше да види какво правят, как изглеждат, какво приказват. Неведнъж на Джери се наложи да я измъква от неловки положения, докато тя зяпаше или открито подслушваше някого.
Речта ѝ все повече заприличваше на такава на нормална тийнейджърка и Джери ѝ купи дрехи като на връстниците ѝ. Не можеше да се справи единствено с косата ѝ. Пробва да я заведе на фризьор, но в момента, в който жената извади ножиците, Терез се разпищя и избяга. Нищо не можеше да я убеди, че е в безопасност.
Като се изключи прическата, която Джери оформи с кухненската ножица, човек можеше да я вземе за най-обикновено момиче, стига да не беше вечно отсъстващият, неуловим поглед. Затова и Джери не си правеше илюзии. Много добре знаеше, че всъщност няма представа какво ѝ се върти в главата. Ни най-малка представа.
По-амбициозен или деен човек от Джери вероятно би полудял от начина им на живот, но докато дните се сливаха и слънцето изгряваше и залязваше над площадчето в Сведмюра, Джери беше доволен от съществуването си.
Отиде до дома от детството си, за да прибере някои дребни неща, които искаше да задържи, след което нае фирма да опразни къщата и брокер да я продаде. Заради историята на къщата и така ниската начална цена падна още повече, но след като Джери погаси сметките и се разплати с брокера, му останаха няколкостотин хиляди, достатъчни за поне година-две безоблачно съществуване.
Той играеше „Цивилизация“ и „Властелинът на пръстените“ онлайн, чатеше с други играчи, теглеше филми със или без Терез и ходеше на разходки. Няколко вечери двамата седяха заедно и гледаха видеокасетите му със събрани видеоклипове на различни певци и групи. Боуи, „Ю Ту“, Шиниъд О’Конър.
Шиниъд особено впечатли Терез и тя молеше Джери отново и отново да връща лентата назад, за да припява „Nothing Compares 2 U“. След онези вечери Джери изрови няколко неразопаковани кашона и намери старите си бележки — мелодиите, които бяха пели заедно с Терез, когато тя беше малка.
Докато зимата преминаваше в пролет, Джери пак започна да свири на китара и двамата изпълняваха песните му, добавяха по някоя дума, предложена от Терез, пишеха нови. На шега Джери купи микрофон, за да запишат изпълненията си с „ГаражБенд“ и после малко да ги поразкрасят.
Джери нямаше никакви музикални амбиции за себе си, но беше жалко гласът на Терез да не достигне по-широка публика. Макар, общо взето, да нямаха текст, песните, които Терез записа с „ГаражБенд“, звучаха по-добре от почти всичко, чуто по радиото.
Той не можеше да се отърве от това чувство. Че това беше такова шибано… прахосване.
Човек може да планира нещо, да работи за него години наред и все пак накрая то така и да не се сбъдне. Или пък може просто да се окаже на точното място в точния момент и всичко да се нареди от само себе си. Ако искаш да вярваш в такова нещо като съдба, трябва да се примириш, че тя е капризна личност. Понякога стои на пътя, предопределен за теб още от раждането, понякога те хваща за ръка и те повежда още след първата крачка. А звездите гледат и си мълчат.
Един ден в началото на май, когато Джери излизаше от магазина, намери на ниския зид до поставката за велосипеди забравен портфейл. Седна до него и се озърна, като се преструваше, че си почива. Никой от разхождащите се под пролетното слънце не гледаше нататък. Той пъхна портфейла в джоба си.
Прибра се и разгледа находката си, но остана разочарован. Беше се надявал на няколко стотачки, може би дебитни карти и притеснен собственик, който цял следобед щеше да звъни по банките да ги блокира.
Портфейлът обаче принадлежеше на младо момиче — шестнайсетгодишно според личната му карта, и съдържаше бележки с телефонни номера, две двайсетачки и карта от банка „Нордеа“. Може би историята щеше да приключи дотук, Джери навярно щеше дори да върне портфейла, ако не бе открил едно листче в страничното отделение.
Най-горе с бели букви на син фон пишеше „Айдъл 2006“. Оказа се флаер с датите и местата на прослушванията за тазгодишното издание. „Гранд хотел“, четиринайсети май.
Джери погледна личната карта. Вероятно момичето — Ангелика Тура Ларшон — мечтаеше за музикални успехи.