Джери все още бе склонен да даде възможност на портфейла да се събере с притежателя си. Тогава обаче забеляза дребния шрифт на дъното на флаера: „Минимална възраст 16 г. Носете лични документи и попълнен формуляр за участие.“
И в този момент съдбата се отдръпна и освободи пътя.
— Ей, сестричке? Искаш ли да участваш в онова предаване, дето го гледаме? Нали помниш, онова с песните?
Терез четеше на компютъра статия за тигрите. Кимна, без да отмества поглед от екрана.
— Не, сериозно — настоя Джери. — Искаш ли? Само че сигурно ще има много хора.
— Ти ще дойдеш с мен.
— Да, да. Разбира се. Естествено, че ще дойда. Ама нали ще е готино да пееш там, където хората ще чуят… как само пееш. Направо си е прахосване да си стоиш вкъщи и да пееш само пред мен, нали?
Терез не отговори и Джери усети, че на практика си говори сам, че тя вече е казала каквото има. Джери показа личната карта на Ангелика:
— Какво мислиш? Това момиче прилича ли на теб?
— Не знам.
Джери се вгледа в снимката. Сигурно беше правена преди няколко години — момичето не приличаше особено на тийнейджърка. Не напомняше кой знае колко на Терез, с изключение на дългата руса коса, но той не вярваше да ги проверяват много обстойно. Все пак не ставаше дума за политическа среща на върха.
Той продължи потока на мисълта си. Личен номер, име. Проверка, телевизия. Като се замислиш, идеята не беше особено добра. Самата възможност го беше развълнувала. Но беше твърде опасно. Не се знаеше до какво можеше да доведе. Не. Все пак щеше да задържи личната карта, човек никога не знаеше кога може да потрябва.
Терез стана от компютъра и каза:
— Ами, да вървим.
— Къде ще ходим?
— Отиваме. В телевизионното предаване.
Джери се усмихна.
— Не, има десет дни дотогава, а и не мисля… трябва да го обмислим.
И той го заобмисля. Отново и отново. На шега намери формуляр за участие и го попълни, на шега провери и в интернет къде е „Гранд хотел“. Само за да види какво ще стане, взе игла и тънка писалка и промени една единица в рождената дата на Ангелика на четворка. За да довърши започнатото, понадраска картата в чакъла, за да изглежда като цяло повредена и промяната да не си личи.
Нямаха други задачи, затова репетираха няколко песни, които му звучаха подходящи за акапелно изпълнение. Терез настояваше да пее „Хиляда и една нощ“, но според Джери това не бе добър избор. Не че имаше някакво значение, след като така или иначе нямаше да ходят.
Да, хубаво щеше да е Терез да излезе и да срещне хора на своя възраст, а и си беше престъпление другите да не могат да се насладят на гласа ѝ, пък и у Джери имаше някаква форма на реваншизъм, нещо от рода на сега ще видите вие, проклетници такива, но независимо кои бяха въпросните проклетници, в крайна сметка можеха да се окажат твърде опасни.
Тези мисли го занимаваха постоянно, не го напуснаха и когато в осем часа сутринта на четиринайсети май взеха метрото до Кунгстредгорден само за да се поразходят до „Гранд хотел“ и да хвърлят едно око. Вървяха по „Нюбрукайен“, хванати за ръка. Терез разпитваше за всичко видяно, а Джери трудно успяваше да отговори. В центъра на Стокхолм се чувстваше загубен.
До момента единствено мислите му се противяха на цялата авантюра, докато чувствата и импулсите го теглеха натам. Сега обаче и чувствата взеха да настигат мислите. Ситуацията изобщо не беше под негов контрол. Отминаха парка „Берцелиус“ и тръгнаха по „Сталгатан“, но Джери се спря и пусна ръката на Терез:
— Не. Не. Не бива да го правим, сестричке. Така си ни е добре, нали? А с това само ще осерем нещата.
Терез се озърна. Покрай тях минаваха момчета и момичета на нейната възраст, сами или по групички, със или без родители. Без да хвърли и един поглед към Джери, тя тръгна след тях.
Джери за малко да извика „Сестричке!“ подире ѝ, но се удържа навреме, настигна Терез и нареди:
— Тура. Прибираме се вкъщи.
Терез поклати глава и продължи напред. Джери не забеляза кога разпръснатите групички се бяха сгъстили и двамата се бяха озовали в края на над стометрова опашка, към която не спираха да прииждат хора. Джери предпазливо дръпна ръката на Терез, но тя стоеше със зяпнала уста и разглеждаше всички тези момичета, по-големи от самата нея, и отказваше да помръдне.
Джери разбра, че няма да успее да я изведе оттук, без да направи сцена, а не можеше и да си представи на какво е способна, ако той самият започне да се държи по непредвидим начин. Беше казал, че ще отидат. Отидоха. Бяха там. Терез се придържаше към това, затова Джери застана на опашката със стичаща се по гърба пот и прошепна:
— Помни, името ти е Тура. Ако някой попита. Тура Ларшон. Казваш се Тура Ларшон, ясно?