Тя притежаваше дар слово и се развихри, докато обясняваше на тези клеветници какви са им празни чутурите; как са облъчени с просташка музика и затова като видят пред себе си истински човек, се получава късо съединение; как могат да станат от компютрите и да идат да паднат на колене пред олтара на Елин Ланто, който са издигнали в стаите си до постера с автограф на Кай Шиндвал.
Отвърнаха ѝ далеч не така красноречиви злобари, а Тереса беше в стихията си. От време на време получаваше, макар и предпазлива, помощ от публиката, някой изписукваше: „Давай, Юсефин. Напълно си права“ и раздухваше пламъците. Някои се отказваха от мятането на кал, но се присъединяваха нови. Нейните поддръжници обаче останаха.
Часът стана един и Тереса написа „Лека нощ“ и напусна дискусията. Главата ѝ бръмчеше от напрежение — а си мислеше, че се е отървала от него. Когато си легна, образът на Тура Ларшон дълго стоя пред очите ѝ, докато накрая заспа.
На другия ден цялото училище говореше за „Айдъл“ но Тереса не се включи в обсъжданията. Някак чувстваше, че няма как да убедиш хората колко страхотен е някой, ако те и така не го мислят. Поведението ѝ в интернет беше просто начин да изпусне парата, не да печели поддръжници за каузата си.
Освен това в училище беше съвсем различно. Всеобщото убеждение, също като в интернет, беше, че Тура Ларшон нищо не струва и няма шанс. Най-гласовити бяха популярните момичета, чието мнение се чуваше, както и малкото момчета, които ги беше грижа. Вероятно чисто статистически инакомислещите бяха далеч повече, но в реалния свят те не смееха да се обаждат и не се месеха в разговорите; или пък се правеха на съгласни.
Едно момиче от девети „А“ на име Селия застана насред трапезарията и направи злобна имитация на Тура. С празен поглед и полуотворена уста запя: „Хиляда и една нощ котката ми хърка с мощ“ и предизвика всеобща радост. Тереса поруменя от яд, но си замълча. Сама не можеше да си обясни какво у Тура Ларшон бе докоснало сърцето ѝ, но то бе факт и реакциите ѝ се влияеха от него. Почувства се като верен воин, докато в обедната почивка сипваше лепило в ключалката на шкафчето на Селия.
Тереса следеше последните прослушвания с все по-изгризани нокти. Членовете на журито не одобряваха сценичното присъствие на Тура Ларшон и като че ли през цялото време бяха на косъм да я изгонят. Но в крайна сметка гласът ѝ надделя. Може и да е било само игра за пред камерата, но журито като че ли с неохота ѝ даде мястото сред двайсетимата, чиято съдба щяха да решат зрителите. Сякаш им се искаше да отсъдят по всичко друго, но не и по гласа ѝ. Ала той беше повече от перфектен, беше магически и нямаше как да се игнорира.
Тереса най-после можеше да си поеме дъх. Сега поне зависеше от нея и от всички, които разбираха, да задържат Тура Ларшон в надпреварата, за да чуят още от нея.
Следващата седмица беше решаваща за „Айдъл“. Двайсетимата участници щяха да станат десетима. Болезнено, както каза водещият. Тура Ларшон щеше да участва още в първия полуфинал и с наближаването на вечерта Тереса ставаше все по-тревожна и не можеше да си намери място.
Знаеше, че е нелепо да влага толкова чувства в някакво шибано телевизионно шоу, но не можеше да се въздържи. Няколко пъти беше гледала изпълнението на Тура в интернет и то все така я разтърсваше — не по-малко от първия път.
Семейството както обикновено се събра пред телевизора, но Тереса седеше настрана. Не искаше да слуша приказките им; преди всичко не желаеше да чува мнението им. Ако кажеха нещо отрицателно за Тура, би могла да избухне. А когато Тура най-сетне се качи на сцената, ноктите на Тереса се впиха в дланите и тя се понадигна, изпъната като струна.
Бяха минали няколко месеца от заснемането на прослушванията, но Тура не се беше променила особено. Някой телевизионен стилист явно се бе заел с косата и дрехите ѝ, но общото впечатление за човек от друг, не толкова гаден свят бе останало непокътнато.
В такъв случай изборът на песен — „Живот на Марс“ на Боуи — бе съвсем уместен; Тереса като че ли не мигна и един път през цялото изпълнение. Едно нещо все пак се беше променило. Тура не обръщаше абсолютно никакво внимание на публиката в студиото, но от време на време поглеждаше право в камерата. Всеки път, когато Тереса срещнеше погледа ѝ, през нея преминаваше електрически ток.
„Нищо работа“ се пееше в песента, но за Тереса работата беше съвсем сериозна. Тереса отново си помисли, че това е най-доброто изпълнение в историята на „Айдъл“. След като приключи, тя обяви, че не се чувства добре и остави семейството си в хола. Всъщност се чувстваше отлично, но излезе отчасти понеже нямаше да изтърпи коментарите на другите и отчасти защото трябваше да гласува.