Вървете по дяволите, помисли си, без да има предвид конкретни хора, и с известно затруднение върза огърлицата на врата си. После си провери пощата. Както и очакваше, беше получила писмо от MyrraC, но и някакъв мейл, изпратен десет минути по-рано от sereht@hotmail.com. Звучеше неясно — може би някакъв спам или вирус — и тя понечи да го изтрие, но по погрешка щракна два пъти и мейлът се отвори.
здравей помня стихотворението благодаря че казваш хубаво за когато пея помня твоето стихотворение също във всеки човек живее друг човек вярно е че се казвах бим тогава можеш да ми пишеш и аз харесвам вълци
Тереса препрочиташе думите отново и отново, мъчеше се да дешифрира какво означават. Значи тази, която ги бе написала, беше Бим от poesi.nu — тя бе автор на стихотворението, което Тереса цитира заедно с имейл адреса си. И в poesi.nu използваше името Юсефин и беше разпознаваема.
Дотук добре. Из нета постоянно се засичаха едни и същи хора. Но защо писмото беше написано толкова странно и какво искаше да каже Бим — или Серехт — с това „казваш хубаво за когато пея“? Тереса много добре разбираше какво намеква, но звучеше крайно невероятно. Тя реши да отговори: игнорира странните части и попита Бим дали още пише стихове; тя самата била престанала.
След това зачака пред компютъра, като си проверяваше инбокса през една минута. След десет дойде и отговорът:
когато се казвам бим пиша малко стихотворения когато се казвам тура пея когато се казвам терез не правя нищо но се казвам също вълк и хапя и се казвам мъничка която е в стаята си защото големите искат да я изядат ти как се казваш
Тереса повярва.
Повярва, че тази Терез е не друга, а Тура Ларшон. Ако Терез бе написала: „Здравей! Аз всъщност се казвам Тура Ларшон. Радвам се, че си ме харесала в Айдъл“, Тереса щеше да го приеме скептично. Но тук имаше логика. Неземното видение, което бе гледала по телевизията, би трябвало да говори именно така, да пише така. И тя пишеше на нея. Тереса се хвана за сърцето. Биеше двойно по-бързо; бузите ѝ поруменяха. Пръстите бяха изпотени и се хлъзгаха по клавиатурата, когато тя започна да пише отговора си.
По-спокойно, Тереса. Не е чак толкова невероятно.
Тя изтри написаното и стана от компютъра. Часовникът на нощното ѝ шкафче показваше дванайсет и петнайсет. Отиде в банята; в къщата цареше мрак и тишина. Взе си дълъг душ, накрая спря топлата вода и дълго стоя под леденостудената струя. После се облече, сложи си жълтата шапка и се настани пред компютъра. В нейно отсъствие Терез бе пратила нов мейл.
как се казваш аз се казвам най вече Терез ти нали си малка а не голяма и не пишеш с друго име и не ме лъжеш защото тогава не бива да пишеш трябва да пишеш само ако си същата която казваш и тогава трябва да пишеш скоро защото след малко ще спя
Този път пръстите на Тереса бяха сухи и студени. Докосваха безпрепятствено клавиатурата:
Здравей, Терез.
Аз пък се казвам Тереса — почти като теб — и съм на четиринайсет години. Ти си на шестнайсет, нали? Във форума за вълците говорех напълно сериозно. Смятах, че си най-добрата в „Айдъл“ и сега ми е супер странно да ти пиша, даже малко се страхувам. Сигурно животът ти е много по-вълнуващ от моя и затова не зная какво точно да разкажа. Винаги съм харесвала вълци и знам доста за тях. Много обичам да слушам „Bright Eyes“, а понякога чета поезия. Ти какво правиш, когато не пееш?
Тереса нямаше сили да провери писмото за грешки и да се увери, че няма нещо идиотско. Направо го изпрати. След пет минути дойде отговор.
аз съм на четиринайсет години като теб значи сме почти еднакви с еднакви имена но аз не знам къде се слагат точки като пишеш ти можеш да ме научиш аз не правя нищо вълнуващо и ти няма защо да се страхуваш аз се страхувам въпреки че точно сега не се страхувам не правя почти нищо но сега ще спя а утре ще пиша пак
Значи бяха на една възраст и с почти еднакви имена. Терез и Тереса. Беше идеално.
Двете момичета
Макс Хансен.
Ако това име ви говори нещо, вероятно или се интересувате от стари датски филми, или сте в музикалния бранш. Семейство Хансен бяха от Дания и когато единственият им син се роди през 1959 г., го кръстиха Макс на актьора, участвал във филма, който гледаха на кино на първата си среща, „Хубавата Елена“.
Сигурно е интересно да се проучи детството и младостта на Макс Хансен, за да се направи опит да се установи как се формира подобен човек; това обаче ще остане извън рамките на нашия разказ. Достатъчно е да се каже, че семейството се премести в Стокхолм, когато Макс бе двегодишен, че бе възпитан като швед и че през месец октомври, четирийсет и пет години след пристигането си в Швеция, влезе в тази история.