Терез поотпусна хватката си около ножа.
— Откъде знаеш?
— Трябва да ми вярваш. — Джери посочи вратите на склада. — След няколко минути тя ще излезе оттам. Няма да е наранена. Обещавам ти.
Терез пак надигна ножа и вторачи сърдит поглед към вратите; дебнеше. Джери се огледа из магазина. За щастие, нямаше други клиенти, но всеки момент можеше да дойде някой.
— Терез? Можеш ли да ми дадеш ножа?
Терез поклати глава:
— Ако малкото момиче не излезе, големият ще стане мъртъв.
Джери се почеса по тила. По главата му се стичаше пот. Обзе го онова задушаващо усещане, че ежедневният им живот — неговият и на Терез — не е нищо повече от препъване по въжени мостове. В действителност между двама им се простираше пропаст, тъй дълбока бездна, че той не можеше да види дъното. Сега обаче го зърна за момент.
— Окей — съгласи се Джери. — Но ако… когато малкото момиче излезе, ще ми дадеш ли ножа?
Терез кимна.
Чакаха. Мина минута. Две. В магазина не се появи друг клиент. Джери стоеше до Терез, вторачен в затворените двойни врати. След още една минута в гърдите му започна да расте безразсъден ужас. Ами ако Терез беше права? Ами ако в този момент в склада се извършваше убийство или изнасилване? Погледна крадешком Терез. Лицето ѝ бе сурово, непроницаемо. Онова момиче трябваше да излезе веднага, иначе щеше да се случи нещо ужасно.
И то излезе. Вратите се отвориха и управителят забеляза Джери, поздрави го и направи жест към разплаканото същество, което се влачеше подире му.
— Понякога трябва да им се поскараш, няма как.
Джери кимна и отстъпи леко встрани, за да скрие ножа от очите на управителя. Момичето продължи към изхода и онзи подвикна подире му:
— Добре дошла си отново. Но да няма повече подобни изпълнения.
Момичето поклати преклонената си глава и Терез го последва. Джери я пусна, тъй като вече не стискаше ножа. С крайчеца на окото си забеляза, че е оставен върху фризера със сладоледа.
Управителят бъбреше колко е важно на тези неща да се слага край още в зародиш, а не на дечурлигата да се позволява да вършат каквото си искат, защото след това щяло да стане още по-лошо. Джери хъмкаше и кимаше, докато търсеше опипом ножа зад гърба си. Управителят се обърна и той успя да го мушне между пакетите чипс. След това излезе от магазина.
Терез и момичето стояха една до друга на зида отвън. То още се превиваше от плач — сцената изглеждаше доста познато. Този път обаче Джери реши да чуе какво си говорят. Двете бяха доближили глави и не му обръщаха нула внимание, затова той се запрокрадва, докато се озова на тротоара зад стената.
Още на последните крачки чу гласа на Терез — ритмично мърморене, което се надигаше и заглъхваше, все едно пееше приспивна песен. Той най-после стигна и долови ясно думите ѝ:
— Няма да се страхуваш.
— Не.
— Няма да си тъжна.
— Не.
— Ти си малка. Те са големи. Те вършат зло. Те ще станат мъртви. Сърдити са, защото ще станат мъртви. Ти си малка. Ти няма да станеш мъртва.
— Как така, какво искаш да кажеш?
— Ти ще живееш завинаги. В теб няма зло. Ти не вършиш зло. Ти имаш красива песен в главата. Те имат мръсни думи. Ти си мека. Те са твърди. Те искат твоя живот. Не им давай живота си. Не им давай сълзите си. Не се страхувай.
Гласът ѝ имаше хипнотизиращ ефект и Джери взе да се поклаща напред-назад. Посланието ѝ въздействаше и върху него. Не се страхувай, не се страхувай. Току-що преживяният в магазина ужас се отми като надпис върху пясъка. Никога не бе чувал гласа на Терез по този начин. Беше милващ, съблазняващ, целебен. Това бе утешителният майчин глас, бе гласът на лекаря, който те успокоява, че всичко ще се оправи, бе гласът на онзи, който те хваща за ръка в мрака и те води.
Макар гласът дори да не говореше директно на Джери, той се поклащаше в такт с него и вярваше в простата истина, която той разкриваше: нямаше от какво да се страхува.
Както се олюляваше, изведнъж загуби равновесие и в последния момент успя да се задържи на крака. Терез го чу и се обърна. Вторачи се в очите му и за секунда го погледна като напълно чужд човек. След това отмести поглед и се изправи. Другото момиче също стана. Сега главата му бе високо вдигната. Джери се отърси, сякаш за да се пробуди от сън, който всъщност не искаше да напуска.
Докато вървяха към къщи, Терез отбеляза с обичайния си глас:
— Не бива да лъжеш. Недей да лъжеш.
— Какво? — възкликна Джери. — Не съм те излъгал. Стана точно както ти казах.
Терез поклати глава.
— Ти каза, че малкото момиче няма да пострада. То пострада. Големият го нарани. Ти не каза истината.
Не, помисли си Джери, и слава богу.