До края на лятото все още им се случваше да правят импровизации на китарата и да пишат песни, но нещо между тях се бе променило. След случката в магазина Джери имаше чувство, че окончателно е преминал в групата на „Големите“ и не може да му се има доверие. Само статистиката караше Терез да търпи присъствието му: нито веднъж не се бе опитал да я убие и затова вероятно и в бъдеще нямаше да го стори.
Той благодареше на щастливата си звезда, че тя няма как да помни запознанството им. Как той наистина се бе опитал да я нарани. А може би тя все пак имаше някакъв спомен, тлеещ дълбоко в съзнанието ѝ като подозрение за лоши намерения. Но тогава той беше друг. Или пък не? Дали човек се превръща в някой друг в крайна сметка?
Може би не. Но се променя. Погледнеше ли назад към детството си, Джери не можеше да си обясни що за човек бе прониквал с взлом в чужди вили и беше крал. Беше като антипатичен герой в слаб, почти забравен филм.
Бе направил стъпката в онзи миг, докато седеше на стълбището в родния си дом и гледаше останките на родителите си, разпръснати по пода. Или не. Малко след това. Когато взе решение да се грижи и да закриля тяхната убийца. Изборът му можеше да бъде съвсем различен. Ала в решителния момент направи крачка в неочаквана посока и пое по съвсем нов път. Оттогава бъхтеше по този път, а той го водеше все по-надалеч от някогашното му аз. То се мержелееше далеч зад него и скоро щеше да му се налага да му изпраща пощенски картички, ако иска да се свърже с него.
Два месеца преди Макс Хансен да седне да пише съобщението си до Терез, тя получи кратко писмо от ТВ4, в което я поздравяваха за класирането и я молеха да се яви в Студио 2 в Хамарбюхамнен за саундчек и грим пет часа преди записа на предаването. И да подпише пореден договор, с който да се откаже от всичките си права.
Джери не можеше да си обясни какъв идиотски импулс го бе подтикнал да започне цялата тази история. Документите и договорът го убедиха окончателно, че няма абсолютно никакъв контрол над ситуацията, че двамата с Терез са погълнати от машинарията на ТВ4. Вече не те ритаха топката — сега тя се търкаляше сама, а те бяха затворени вътре в нея.
Пък и беше същата история като при прослушванията. Колкото и паникьосан да беше Джери, все пак част от него изпитваше любопитство какво ще стане. Пак топката. Търкаляше се и трябваше да стигне донякъде.
Репетираха „Живот на Марс“ и когато денят на записа дойде, Джери даде на Терез подробни инструкции. Инцидентът в магазина го беше уплашил и той се напрягаше до границите на търпението си отново и отново да обясни на Терез, че независимо какво се случва, не бива да наранява големите.
— Ами ако те искат да ме направят мъртва?
— Няма да го направят. Честна дума.
— А ако искат?
— Няма да искат. Изобщо няма да те наранят.
— Но искат. Винаги искат.
И тъй нататък, и тъй нататък. Моментът наближаваше, без Джери да е убеден, че са стигнали донякъде. Накрая прибегна до последното възможно средство, което му хрумваше:
— Окей. Майната му на всичко. Слушай сега. Ще се ядосам ужасно, ако направиш нещо лошо. Ще се ядосам и ще се натъжа.
— Защо?
— Защото… защото ще ми създадеш отвратителни проблеми.
Терез помълча. После продума:
— Искаш да защитиш големите.
— Щом така мислиш, хубаво. Но истината е, че искам да защитя само теб. И себе си.
Джери трябваше да го удари на молби, за да получи достъп до сградата на ТВ4, но не беше чак такъв непознат феномен участниците в „Айдъл“ да си водят придружител за подкрепа. Той обеща да стои настрана и да не се бърка в подготовката за записа.
Седеше точно до сцената, докато Терез тества микрофона и изпя песента под съпровода на приготвения специално за нея запис. Както винаги целият настръхна от гласа ѝ, а през трите минути на песента в залата като че ли замръзна всякаква дейност.
След това Терез получи инструкции как да се държи пред камерите, а Джери си загриза ноктите, като видя как тялото ѝ се стегна, щом един хореограф леко я хвана за рамото, за да я заведе до точното място. Джери беше готов да скочи от мястото си, за да посредничи между Терез и хореографа, но младият мъж — който според Джери без съмнение беше хомосексуален — беше толкова нежен и гъвкав в движенията си, че Терез не го прие за сериозна заплаха.
Джери не чу какво си казват, но забеляза, че Терез слуша инструкциите, гледа към камерите и в камерите. Докато пееше песента втори път, мърдаше и местеше поглед между камерите по начин, подсказващ, че поне донякъде е схванала хореографията.