— Вечеря? — Джери разбираше всяка нейна дума, но смисълът им беше толкова немислим, че той не можеше да схване и едно изречение.
Парис въздъхна и престана да размахва метлата.
— Вечеря, да. Каните ме на вечеря. Някой път. Някъде. В Швеция не го ли правите?
— О, да, да, разбира се — извика Джери. — Абсолютно. С удоволствие. Когато и да е. Или където и да е. Или… дали… имате ли телефон?
Парис взе молива за вежди и написа телефонния си номер на една салфетка, която Джери прибра в портфейла си толкова внимателно, все едно ставаше дума за документа му за собственост на златна мина. След това излезе заднешком от стаята заедно с Терез, махна и сви зад ъгъла.
През остатъка от деня той сякаш летеше в облаците. Или пък на Марс. Гравитацията не му влияеше, той тежеше максимум двайсет кила. На няколко пъти извади салфетката с номера на Парис, за да се увери, че не я е загубил. След многото отваряния и сгъвания цифрите взеха да се размазват и той ги преписа на друго листче и старателно го прибра в портфейла. След това и на още едно листче, което сложи в джоба си.
Досега никога — никога! — не му се беше случвало някоя жена да му… как се наричаше? Да му дава аванси. Никога. Щеше да я покани на вечеря. Къде щяха да идат? Нямаше понятие. Кракът му не стъпваше по ресторанти. Трябваше да вземе да…
Такива мисли се въртяха в главата на Джери.
До края на деня нямаше други инциденти с Терез — цяло щастие, като се има предвид, че Джери беше там само телом. Двайсет кила, там някъде. Останалата част от него се рееше нейде из космоса.
Онази седмица Терез се класира напред, а на следващата отпадна с „Nothing Compares 2 U“. Джери обаче беше истинският печеливш от „Айдъл“. Два дни след като получи номера ѝ, той се обади на Парис. Беше проверил във вестник „Дагенс Нюхетер“ за подходящ ресторант и предложи „Драгън Хаус“ ресторант с шведска маса в Хорнстул. Общо взето, ядеш колкото можеш.
Срещнаха се, погълнаха огромни количества тайландска и китайска храна, пиха доста бира. Джери научи, че Парис е на четирийсет и две, пристигнала в Швеция преди пет години — бащата на сега деветгодишния ѝ син си намерил работа тук. Преди три години пътищата им се разделили, понеже мъжът ѝ се хванал с някаква колежка — шведка.
Парис работила какво ли не, както в САЩ, така и в Швеция, включително и кратък период като гримьорка за някаква регионална телевизия в Маями. Оттам и уменията ѝ. Наричаше себе си survivor и беше изключително категорична във възгледите си за хората и за обграждащия я свят. Това е лошо, онова е хубаво, този е идиот, онзи е sweetheart.
Джери май имаше късмета да попадне в категорията sweetheart — на сбогуване получи дълга прегръдка. Попита дали може да ѝ се обади пак и Парис отвърна:
— Иска ли питане, honey?
Онзи ден, в който пуснаха писмото на Макс Хансен през отвора в пътната врата, Джери стоеше на балкона и пушеше, потънал в детайлни фантазии как да легне с Парис. Излизаха няколко пъти, той дори се престраши да я целуне и още усещаше вкуса на устните ѝ върху своите. Представяше си, че ще бъде като да паднеш в пухено легло. Да се зарови в пищната ѝ гръд, закръглените ѝ ръце, да потъне вътре в нея. Да изчезне.
Фантазиите му бяха станали толкова пикантни, че се възбуди, тъкмо когато Терез излезе на балкона. Ръцете му инстинктивно се насочиха към слабините, за да ги скрият, макар да нямаше какво друго да крие, освен мислите си.
Терез наклони глава.
— Защо се срамуваш?
— Не, просто си пуша.
Терез му подаде някакъв лист.
— Някой пише, че съм добра. Някой иска да говори с мен. Прочети и кажи може ли.
Джери взе писмото на Макс Хансен в хола, седна на креслото и го прочете два пъти. Не можеше да определи със сигурност дали са празни приказки или е реална възможност. Макар донякъде да се впечатли от „Стормфронт“, в крайна сметка това нищо не означаваше.
Джери остави писмото и погледна Терез, която седеше на дивана с ръце на коленете като фигура на някоя търпелива светица.
— От музикален агент е — обясни Джери. — Иска да работи с теб.
— Какво ще работя?
— Ами, ще пееш, разбира се. Той ще се погрижи това да ти стане професия. Пеенето. Може дори да запишеш албум.
Погледът на Терез се насочи към рафта с дисковете на стената.
— Ще пея на диск?
— Да, може би. Искаш ли?
— Да.
Джери пак взе писмото, въртеше го в ръцете си, сякаш се надяваше чрез допира да се увери в съдържанието и сериозността му. Този Макс Хансен изглеждаше искрено заинтригуван от Терез, а и да си го признаем — парите им нямаше да са вечни.