Върна се на мястото си — сега от прозореца я гледаше познато лице. Цял живот я бе придружавала тази грозотия, значи и в Стокхолм трябваше да дойде с нея. Тереса отвори бележника и написа:
Потокът хора на централната гара я уплаши. Докато слизаше по стълбите от перона, буквално усети как потъва под вода. Пред нея течеше река и тя рискуваше да се удави. Дори не знаеше в коя посока да поеме, затова направо пристъпи в реката и се остави да я повлече; в крайна сметка се озова през бариерите в метростанцията.
Подаде пари през един отвор и каза: „Сведмюра“. Получи три билета и попита къде да отиде, след което се остави да я влачи друг поток. Стискаше чантата си с все сила и страхът не я напускаше. Имаше твърде много хора, а тя беше съвсем сама — и твърде малка.
Нещата се пооправиха, след като се качи на метрото, увери се, че посоката е Сведмюра и намери празна седалка. Сега можеше да си седи спокойно, нали имаше място. Но все така прекалено много хора! Най-вече възрастни с безизразни лица, обграждаха я от всички страни. Всеки момент можеше да се протегне някоя ръка или да я заговори някой, да иска нещо от нея.
Навалицата се поразреди и докато влакът стигна Сведмюра, във вагона не беше останал почти никой. Тереса слезе на перона и отвори картата си. Беше сложила кръстче върху адреса на Терез — като на карта за скрито съкровище.
Улиците бяха покрити от дебел сняг и тя мръзнеше в тънкия си анцуг. Представи си, че е черна дупка и че не тя се движи, а къщата на Терез е притегляна към нея и ще бъде погълната.
Най-после нейната улица дойде и пътната врата приближи към нея. Едва когато пристъпи в асансьора и натисна копчето за най-горния етаж, тя се принуди да прекъсне играта. Почувства се притеснена и единствено премръзналата ѝ кожа не ѝ позволи да почне да се поти.
Лети, лети, лети, мамка му, мамка му…
Асансьорът я водеше нагоре.
Както я беше предупредила Терез, на вратата пишеше „Седерштрьом“. Тереса звънна и се опита да придаде подходящ израз на лицето си; не успя и заряза опитите.
Не знаеше какво бе очаквала. Терез бе писала, че живее с някой си „Джери“, без да поясни кой е той. Мъжът, който отвори вратата, приличаше на онези, седящи по цял ден по пейките в парка, с изключение на това, че карираната му риза изглеждаше чисто нова.
— Здравейте — изцвърча Тереса. — Терез тук ли живее?
Мъжът я изгледа и хвърли един поглед към площадката. После ѝ направи път да мине с думите:
— Влизай. Не ти ли е студено?
— Имам яке.
— Аха. Нещо не го виждам. — Той направи жест към вътрешността на апартамента. — Тя е ей там.
Тереса си събу обувките и прекоси коридора, стиснала здраво ремъка на чантата си. Все още съществуваше риск цялата история да е блъф. Всъщност този мъж да ѝ е писал мейлите и сега да ѝ се случи нещо ужасно. Беше чувала за подобни случки.
В хола нямаше никого и сърцето ѝ заби лудешки. Заслуша се, затаила дъх в очакване пътната врата да се затръшне и заключи. Това не стана. Вратата към една стая обаче беше отворена и тя зърна Терез, която седеше на леглото си с ръце в скута.
Всичко я напусна. Ужасът от множеството, тревогата да не се загуби, да не сбърка; студът на улицата и временния страх от мъжа с ризата. Нямаше ги. Беше стигнала до кръстчето на картата, до Терез. Не се изненада, че Терез не стана да я посрещне. Вместо това Тереса влезе в стаята, пусна чантата си до вратата и проговори:
— Дойдох.
— Добре — кимна Терез и сложи ръка на леглото. — Седни тук.
Тереса седна до нея. Мислено бе репетирала безброй въвеждащи фрази, мъчеше си да си представи какво ще каже и направи, ако срещата им се развие по един или друг начин. Точно тази възможност обаче не ѝ бе хрумвала. Просто да седят една до друга в пълно мълчание.
Мина около минута и Тереса започна да се стопля и да се поотпуска. След хаоса на пътуването беше страшно приятно да си седи кротко, без да мисли. Забеляза, че стаята е студена, почти спартанска. Никакви плакати по стените, никакви разхвърляни — или подредени — джунджурии. Само един рафт с детски книги, един сиди плеър и поставка за плочи. Нейната собствена чанта до вратата изглеждаше като посегателство.
— Написах стихотворение — съобщи Тереса. — Във влака. Искаш ли да го прочетеш?
— Да.
Тереса издърпа чантата към себе си. Отвори бележника и прегледа стихотворението още веднъж. После откъсна страницата и я подаде на Терез.