— Ето. Мисля, че е за теб.
Терез дълго стоя с листа в ръка. Тереса я погледна крадешком и видя, че очите и се движат по редовете, след което се върнаха най-горе и отново се плъзнаха надолу. И отново. Тереса не я свърташе на едно място и накрая не можа да се сдържи:
— Харесва ли ти?
Терез пусна листа. Без да поглежда Тереса, рече:
— Говори за това, че хората са вълци. И птици. Мисля, че е хубаво. Но има и мръсни думи. Може ли да има мръсни думи в стихотворение?
— Да, може. Ако си пасват с останалото.
Терез прочете стихотворението още един път. После отбеляза:
— Подхожда си много добре. Когато човек е ядосан. Че не може да бъде вълк. Или птица.
За първи път погледна Тереса в очите.
— Това е най-хубавото стихотворение, което съм чела.
Страните на Тереса поруменяха. Беше едва ли не непоносимо да срещне погледа на човек, който току-що е казал нещо подобно, и мускулите на врата ѝ пожелаха да извърти главата си. Но очите ѝ не позволяваха на главата да се обърне. В огромните ясни сини очи на Терез нямаше ни най-малък намек за ирония или очакване, или каквото и да било друго чувство, целящо да изтръгне някаква реакция от Тереса. Погледът ѝ казваше единствено: Ти си написала най-хубавото стихотворение, което съм чела. Това си ти. Аз те виждам. Затова и Тереса успя да задържи визуалния контакт и след няколко секунди вече ѝ се струваше съвсем естествено.
Терез посочи бележника на Тереса:
— Писала ли си други?
— Не. Само това.
— Можеш ли да напишеш още?
— Да, може би.
— Когато напишеш, искам да прочета.
Тереса кимна. Изведнъж вече не ѝ се седеше тук. Искаше да се прибере вкъщи, в стаята си, за да пише стихове, да запълни целия бележник. А след това да се върне и просто да седи и да наблюдава как Терез чете стихотворенията ѝ. Това искаше. Така го искаше.
Джери се показа на прага.
— А, ето ви. Добре ли върви?
Терез и Тереса кимнаха в синхрон и Джери се подсмихна.
— Приличате на… де да знам…
— Лаурел и Харди? — предложи Тереса.
На лицето на Джери цъфна усмивка и той размаха одобрително показалец към Тереса. След това пристъпи в стаята с протегната ръка.
— Аз съм Джери. Приятно ми е.
Тереса пое ръката му.
— Здравейте. Тереса. Вие сте… бащата на Терез?
Джери сви рамене.
— Един вид.
— Един вид ли?
— Да. Един вид.
— Той ми е батко — намеси се Терез. — Скри ме, когато Ленарт и Лайла станаха мъртви.
Джери сключи ръце на гърдите си и погледна Терез с измъчено изражение. После въздъхна дълбоко и като че ли се предаде. Покашля се, но гласът му все пак беше задавен, когато се опита да смени темата:
— Искате ли сок? Или нещо друго. Сладкиши?
Тереса отиде до тоалетната и се обади вкъщи по мобилния си да каже, че всичко е наред. После седнаха в хола да пият малинов сок и да ядат шоколадов кейк, толкова стар, че беше взел да мухлясва. Джери пи кафе, а Терез яде с чаена лъжичка кайсиево пюре от буркан. Цялата ситуация се стори на Тереса крайно неловка. Джери сякаш през цялото време изучаваше нея и Терез и като че ли се мъчеше да си изясни нещо. Той беше необикновен възрастен и някак ѝ допадаше, но все пак ѝ се искаше да ги остави сами.
След като изядоха и изпиха всичко, молитвите ѝ най-сетне бяха чути. Джери плесна бедра и въздъхна:
— Е, момичета. Аз ще тръгвам. Но като гледам, вие ще се справите и без мен… Не знам кога точно ще се прибера, но вие ще се пазите, нали?
Джери се приготви и преди да излезе, махна на Тереса да се приближи малко. Тя отиде при него в коридора и Джери сниши глас:
— Както сигурно си забелязала, Терез е малко особена. Ако ти се стори, че говори странни работи… не се впечатлявай. Ти не си някаква клюкарка, нали? Няма да седнеш да изплямпаш на всички какво си чула?
Тереса поклати глава и Джери въздъхна дълбоко, сякаш се мъчеше да вземе някакво решение.
— Това е положението. Ако Терез ти разкаже нещо… ти не бива да го разправяш на никого, разбираш ли? Нито на майка ти, нито на татко ти, на никого, окей? Разчитам на теб.
Тереса кимна:
— Да. Знам.
Джери я гледа толкова дълго и толкова проницателно, че Тереса взе да се притеснява. Накрая той я потупа по рамото:
— Радвам се, че се запознахме.
И си отиде.
Тереса се върна в хола; Терез бе седнала пред компютъра. Попита:
— Искаш ли музика?
— Разбира се — кимна Тереса и се отпусна на дивана.
Тя се протегна, освободена от вцепенението, което бе предизвикал у нея погледът на Джери. Щеше да е вълнуващо да чуе каква музика харесва Терез.
Тя не разпозна песента, разнесла се от тонколоните на компютъра, но от звука на синтезатора предположи, че е нещо от началото на осемдесетте години. Но пък какво ли знаеше тя? Спокойно можеше да бъде ѝ съвременно, тя нищо не разбираше. Така или иначе, хареса интродукцията, мелодията. А после дойде шокът — прозвуча гласът на Терез.