Ейб се засмя.
— Да, и малко отгоре.
— Получи си заслуженото — каза Джек, усмихвайки се загадъчно.
— О, не — Нора сбърчи нос. — Симпатизатор ли беше?
— Да — отговори Ейб. — Симпатизираше на Хопи, Джин и Рой.
— Не забравяй Рандолф Скот. Той му беше любимец.
— Последното, което чухме, е, че Ле Ду държи някакво; съмнително заведение „Дупка в стената“ в Уейко, щата Тексас.
— Надявам се, че си е подобрил костюма — добави Джек, когато сервитьорката се приближи с отрупан поднос.
Постави каните, изпотените халби и купата с пуканки. Ейб посегна да извади портфейла, но тя каза:
— Вече се погрижиха за сметката. Черпи ви Капитан Франк.
Ейб я изгледа с недоумение.
— Кой?
— Онзи тип, ей там — тя кимна към бара. Капитан Франк се бе извъртял на стола и седеше с лице към тях. — Каза, че момичетата са му стари познати.
— Така ли каза? — попита Нора. — Колко е сладък! Защо не го поканим да седне при нас?
Тайлър усети, че стомахът й се свива.
— Имате ли нещо против, момчета? Сигурно е самотен.
Поклащайки глава, сервитьорката се отдалечи.
— Аз нямам нищо против — каза Ейб.
— Стига само да не се пренесе завинаги при нас — добави Джек. — Това не мога да понеса.
— Ще отида да го доведа — Нора стана и се отправи към бара.
— Кой всъщност е този мъж? — попита Ейб.
— Капитан Франк — отговори Тайлър. — Един възрастен човек, който си въобразява, че е моряк.
Ейб се намръщи.
— Нещо не е наред ли?
— Нищо. Просто го намирам за малко странен. Трябва да видиш автобуса му!
— Ако те притеснява…
— Късно е вече.
Нора държеше стареца за ръка и го водеше към тяхната маса. Докато вървеше, той пиеше от полупразна халба. Беше облечен в същата избеляла хавайска риза и бермуди, които носеше следобеда. Кльощавите му крака изглеждаха нелепо под масивното тяло. Движеше се силно наклонен на една страна.
Когато приближиха масата, Нора намери свободен стол за него и го настани до Ейб.
— Много благодаря — каза й той и седна.
Нора го представи.
Докато пълнеше халбата на непознатия, всички му благодариха за почерпката.
— За мен е удоволствие — произнесе той с нисък, тих глас. — Това е от разкаяние.
Вдигна халбата, намигна и отпи. След това избърса уста с опакото на ръката си, която бе осеяна с тъмночервеникави петна.
— За греховете на нашите отци — смотолеви той.
— Вие мореплавател ли сте? — попита Ейб.
— За добро или за лошо съм мореплавател. Да, точно така. Това съм аз, Капитан Франк, стара кримка и опитен моряк. Аз и баща ми преди мене — той се наведе напред и се взря с мътни очи в Тайлър. — Бог да му прости, той го доведе тук.
Тайлър се смути от втренчения в нея поглед и сведе очи към бирата.
— Кого доведе? — попита Нора.
— Звяра.
— Звярът от „Къщата на Звяра“? — попита Джек.
— Да, мръсното изчадие на ада.
— Искате да кажете, че баща Ви го е довел в Малкаса Пойнт!
— Точно това е направил. Тежко бреме за носене е такова проклятие. Наистина много тежко — отпи отново.
Нора и Джек се спогледаха, сякаш искаха да си кажат, че е луд. Ейб седеше намръщен.
— Вината… — Капитан Франк вдигна дебелите си груби ръце. — Виждате ли кръвта? Аз я виждам. Виждам кръвта на жертвите му и само Господ знае колко са. На туристите не казват цялата истина. Разбира се, че не. Нима има восъчна фигура на баща ми? А сестра ми Лорийн, убита от злодея седем години преди да надам първия си вик в този ужасен свят? Не. Тях няма да ви ги покажат, ако отидете да посетите къщата. Няма да чуете имената им. Колко ли други има още? Десет или петдесет? Сто и петдесет? Само Господ знае. Господ й Звярът. Хората изчезват. Виждате ли кръвта им? — попита той, като бавно въртеше ръцете си.
— Мислите, че онова нещо е убило баща Ви и сестра Ви? — попита Нора.
— Да, точно така. Първо малката Лорийн. Тя била на три години, когато баща ми довел онова нещо от някакъв безименен и забравен от бога остров около Австралия. Баща ми по онова време бил първи помощник-капитан на кораба „Мери Джейн“ от Сосалито. Това се случило през лятото на 1901 година. Попаднали в безветрие — ден след ден, нямало и следа от вятър, който да опъне платната. Храната се развалила. Запасите с вода свършили. Вече всички мислели, че ще умрат. Но на тринайсетия ден от мъчителното пътуване забелязали земя — някакъв вулканичен остров, на който имало само хълмове и джунгла.