11
Гормън Харди се събуди от силно блъскане по вратата, което го стресна. Седна в леглото и огледа тъмната стая, чудейки се кой може да бъде. След това си спомни.
Сигурно е Брайън, помисли си той. Но защо така яростно чука? Може да си е загубил ключа.
— Идвам! — извика Гормън.
Чукането продължаваше.
Пусна крака на пода. Запали нощната лампа и примижа срещу светлината.
— Идвам! — извика отново.
Чукането не преставаше.
Нещо се е случило, помисли той. Нещо по-сериозно от загубен хотелски ключ. Достатъчно сериозно, за да подплаши Брайън.
Когато се изправи, почувства, че паниката обзема и него самия.
За бога, какво е станало?
Беше гол. Облече атлазения халат, завърза го и отвори вратата.
Не беше Брайън.
На тъмната площадка стояха мъж и жена. Мъжът бе плешив. Изглеждаше на около четиридесет. Носеше синьо яке. Юмруците му бяха стиснати от двете страни на тялото. Виждаше го за първи път. Жената бе привлекателна блондинка и му изглеждаше позната. Носеше дънки, карирана риза и разтворено кожено яке. Приличаше на по-стара версия на Джанис. Гормън разбра, че я е виждал в „Керидж Хаус“, където изпълняваше задълженията на съдържателката.
Бяха родителите на Джанис.
Стана му лошо.
— Господин Харди? — попита мъжът с напрежение в гласа.
— Да.
— Ще се опитам да подходя учтиво към въпроса. Вече е два часа през нощта, а дъщеря ни още не се е прибрала. Тук ли е?
— Не! Разбира се, че не. Влезте и сам се уверете — той отстъпи и им направи път да влязат.
Жената затвори вратата и я подпря с гръб, сякаш да попречи на Гормън да избяга.
Мъжът хвърли поглед към леглата, влезе в банята и запали лампата. След миг провери гардероба. Погледна междинните врати, след това се обърна към Гормън.
— А къде е господин Блейк?
— Не мога да отговарям за него.
— Вие сте заедно. Платихте и за двамата.
— Да, наистина. Той е мой сътрудник. Но защо подозирате, че някой от нас двамата е приютил дъщеря Ви?
Докато говореше, Гормън мина покрай мъжа, отиде до междинната врата и похлопа с юмрук.
— Брайън! — извика той и отбори от своята страна.
След това опита дръжката на вратата на Брайън, която за щастие не се завъртя. С малко късмет, ако момичето беше в стаята, можеше да успее да се измъкне.
— Брайън! — извика още по-настоятелно.
— Нека да погледнем! — каза мъжът и се запъти напред.
— Закарал я е някъде с колата — обади се за първи път жената.
— Ще погледна, въпреки всичко.
Гормън му стори път. Бащата на Джанис пъхна ключ и отключи вратата. Вътре светеше лампа, но Гормън с облекчение видя, че и двете легла са непокътнати. Изчака, докато мъжът влезе да претърси. Обръщайки се към жената, той попита:
— Няма ли я колата?
Тя поклати глава. Лицето й бе мрачно, устните й — стиснати и изопнати в права линия, а искрящите й от гняв очи не слизаха от Гормън.
— Честна дума, не зная! — сви рамене той. — Подозирате, че тя и Брайън са отишли някъде заедно?
— А Вие нищо не знаете, така ли? — нахвърли се тя върху него ожесточено.
— Страхувам се, че не.
Мъжът се върна в стаята.
— Казвай, копеле, къде отидоха?
— Нямам представа. Аз дори не познавам дъщеря Ви. Да не би да е младото момиче, което ни регистрира?
— Точно така.
— Оттогава не съм я виждал.
— Престанете да лъжете! — избухна жената. Тя се втурна към мъжа си. — Покажи му, Марти! Покажи му!
Марти извади от задния джоб сгънат лист хартия. Листът трепереше в ръцете му.
— Намерихме това в стаята на Джанис.
Гормън взе листа и го погледна.
Кучка, помисли си той. О, каква кучка! Трябваше да го скрие! Грешката е на Брайън. Къде е? Какво му е станало? Защо я държи толкова късно и позволи да се случи това? Всичко провали. Абсолютно всичко!
— Какво ще кажете, г-н Харди? — каза жената злобно.
Той се усмихна, докато връщаше договора.
— Джанис искаше да ви изненада — започна спокойно. — Ако книгата, за която става въпрос, излезе толкова сполучлива, колкото предишната, това споразумение ще й донесе приблизително един милион долара.
Новината произведе желания ефект. Родителите на Джанис се спогледаха, след това отново прочетоха договора. Омекнаха видимо. Като че ли кипналата ярост се стопяваше.