— Така ли изглежда твоята „Борова шишарка“?
— Малко е по-голяма. Утре сама ще видиш. Мислиш ли, че Нора ще има нещо против да дойде?
— Съмнявам се. Тя е винаги готова за приключения. Особено, когато става въпрос за някой мъж. Ако Джек е с нас, Нора няма да се оплаква.
— Трябва да си сменим местата, за да могат да пътуват заедно.
— А-ха, само те да пътуват заедно?
Ейб я стисна за ръката.
— Добре де, и аз нямам нищо против нов спътник. Ти си по-хубава от Джек.
— Ласкател.
Заобиколиха мерцедеса на Гормън Харди, което им напомни за изчезването на Брайън Блейк. Блейк, собствениците на мотела и дъщеря им. Говориха за изчезналите по време на обяда, но след това Тайлър забрави за тях. Изведнъж се почувства гузна, сякаш егоистично бе забравила окаяното им положение и бе пренебрегнала дълга си да се тревожи за тях.
Каквото и да им се е случило, каза си тя, не мога да им помогна, като се притеснявам за тях.
Освен това, изобщо не познаваше момичето, с бащата бе говорила само малко, когато се регистрираха, майката бе зърнала няколко пъти снощи в ресторанта, и не харесваше Брайън Блейк.
Това не трябва да има значение, помисли тя. Ако нещо ужасно им се е случило, трябва да си загрижена.
Добре, загрижена съм! Точно сега се занимавам с тях, вместо да си мисля за мен и Ейб. Това е загриженост. Надявам се, че са добре. Готово.
Какво ли може да им се е случило?
В съзнанието й неочаквано изникна образът на Маги Куч, която ухилено разтваря една червена завеса, за да покаже фигурите на Блейк и другите, обезобразените им тела, проснати на окървавения под в една от стаите. Главата на Блейк е откъсната, а отворените му очи са втренчени в Тайлър.
— Господи — промърмори тя.
Ейб я погледна.
— Сетих се за Блейк и другите — обясни тя. — Почти не ги познавам.
— „Смъртта на всеки човек е загуба за мен, защото съм част от човечеството“ — цитира Ейб.
— Мислиш ли, че са мъртви?
— Нямам представа. Но е много вероятно.
— Мислиш ли, че Звярът…?
— Ако питаш Капитан Франк, ще ти каже, че зад това стои Бобо. Не знам, но е ясно, че в този град са убити много хора.
— Не мога да повярвам, че действително съществува някакво чудовище.
— Животът ме е научил, че в повечето случаи чудовища са хората.
Той отвори една от двойните дървени врати на „Керидж Хаус“ и влезе след Тайлър.
Отправиха се към празното място на съдържателката.
Лампионът с формата на лебедова шия над книгата с резервации не светеше.
— За вечеря ли? — извика младо момиче, втурвайки се към тях от залата.
Русата й коса бе завързана на конска опашка. Носеше черна пола, а бялата й блуза бе благоприлично закопчана до шията.
— Казвам се Лоуис — представи се тя, преди Ейб да успее да отговори — и ще се грижа за вас тази вечер.
— Вие сте изчезналата — каза Ейб.
— Не, не съм аз. Изчезнала е братовчедка ми, Джанис, и…
— Баща Ви се безпокоеше за Вас следобеда — обясни Ейб. — Виждам, че Ви е намерил.
Тя извъртя очи към тавана.
— О, в такъв смисъл. Да, намери ме, за съжаление. Сега разбрах как са се чувствали робите. Жалко, че вече дори Линкълн не може да ме освободи. Както и да е, маса за двама ли желаете?
— Ще се върнем при Вас, Лоуис, след като обърнем по някой и друг коктейл.
— О, дошли сте за „щастливия час“.
— След това ще вечеряме.
— Мога отсега да ви имам предвид и да ви запазя хубава маса до прозореца.
Тайлър се усмихна. Въпреки, че Лоуис се чувстваше заробена, по всичко личеше, че иска да си върши добре работата.
— Добре — каза Ейб. — Но ни трябва маса за четирима, защото сме с приятели.
— С удоволствие ще ви настаня заедно.
Тайлър подхвърли:
— Може и на отделни маси.
Ейб съобщи името си на момичето и тя го вписа в книгата за резервации. Беше единственото в списъка.
— Това е, г-н Клантън. Да ви извикам ли след един час?
— Чудесно — отговори той. — Справяте се отлично, а доколкото разбра баща Ви се готвеше да Ви използва като камериерка!
— Накара ме да изчистя стаите следобеда. Много е досадно. Тук е по-забавно.
— Добре, ще се видим по-късно.
Минаха покрай преградата и влязоха в бара. Тайлър погледна към сепарето, в което седяха предишната вечер и видя, че Нора и Джек са вече там.