Усмихнат, Дик се наслаждаваше на розовите фигурки. Цигарата му угасна, а той все още я държеше, без да забележи. От това се нуждаеше тя, каза си той тъжно, от малки деца. Тя тъй силно обичаше децата. Ако бе имала деца… Той въздъхна, в същия момент му хрумна нова мисъл и погледна към онова ъгълче, където тя имаше навик да сяда, уверен, че няма да намери както обикновено бродерията й, грижливо подредена. Тия дни тя не бродираше.
Той не се отби в малката галерия зад аркадата, където бяха най-предпочитаните й картини, гравюри, а също мраморни и бронзови копия на любимите й скулптури от европейските музеи. Вместо това се изкачи по стълбите покрай дивната Никея — крилатата богиня на победата, поставена на площадката, където стълбите се раздвояваха — и се насочи към нейните стаи, заели цялото горно крило. Но преди това той се спря до Никея и обгърна с поглед приказното кътче под него. То бе истински бисер по своето съвършенство и умело съчетание от цветове. Трябваше да признае, че макар и осъществено благодарение на него, то бе изцяло нейно творение — единственият й шедьовър. Дълго бе мечтала за него и той и даде възможност да го осъществи. Но все пак, замисли се той, това не значеше нищо за нея. У нея нямаше корист, той го знаеше, и ако той самият не можеше да я задържи, красиви играчки като тая не ще променят решението на сърцето й.
С бавни крачки той обикаляше стаите и обгръщаше всичко с разсеян, но нежен поглед. И тук всичко беше нейно, своеобразно, носеше отпечатъка на собствената й личност. Но когато надзърна в банята с издълбан в земята мраморен басейн, по римски образец, не можа да се въздържи от прозаичната мисъл, че кранът капе и трябва да се съобщи своевременно на водопроводчика.
Между другото погледна и към триножника. Не очакваше да види поставено ново платно, но се излъга: пред него стоеше собственият му портрет. Знаеше, че Паола често вземаше позата и общите линии от някоя фотография, а детайлите изпълняваше по памет. Този път бе използвала една доста сполучлива негова снимка на кон. Както никога Немирница бе застанала неподвижно, а Дик с шапка в ръка и развяна от вятъра коса, спокоен, без да знае, че го снимат, беше погледнал право в обектива. И фотограф-професионалист не би успял да получи по-голяма прилика. Паола бе дала да се увеличи част от снимката — главата и раменете — и работеше по тях. Обаче портретът беше вече задминал снимката, Дик чувствуваше отпечатъка на нейната ръка.
Изведнъж той се намръщи и се взря по-отблизо. Нима този израз на очите, това лице са негови? Погледна към снимката. Не, там този израз го нямаше. Отиде до едно огледало, погледна най-напред спокойно, а след това съсредоточи мислите си върху Паола и Греъм. Познатият израз бавно се прокрадна по лицето и в очите му. Не бе още убеден напълно, завърна се към триножника и провери отново. Да, Паола знаеше. Паола знаеше, че той знае. От него беше узнала. Успяла беше да долови този израз в момент, когато той неволно се бе изписал на лицето му, тя го бе запечатала в паметта си и сега го предаваше на платното.
От гардеробната се появи камериерката на Паола — китайката О’Диър. Тя не забеляза Дик, макар и да вървеше срещу него. Очите и бяха сведени надолу, тя изглеждаше дълбоко замислена. Дик видя печалното й лице. Порази го това, че липсваше оня израз на усърдие и загриженост, изразен в приповдигнатите вежди, който бе дал повод да я кръстят О’Диър. В очите й не се четеше усърдие, това бе съвсем очевидно. Тя изглеждаше подтисната, угнетена.
„Изглежда, че лицата на всички ни започват да говорят твърде красноречиво“ — каза си Дик.
— Добро утро, О’Диър — изненада я той.
Докато тя му отговаряше, в очите й, спрели се за миг на него, той прочете състрадание. Значи, и тя знаеше. Първият човек освен тях, който знае. Това беше напълно обяснимо: О’Диър беше жена, при това прекарваше доста време заедно с Паола, точно тогава, когато Паола смяташе, че е сама. Не е било трудно за нея да разгадае тайната й.