Но в същия миг, когато главите им се допряха до вратата, от другата страна се разнесе оглушителен тътен, който ги накара да подскочат като ужилени. Вратата се отвори и влезе Ернестина, която държеше двете палки, с които удряха гонга.
Дик с атлазена пантофка в ръка се озова под масата заедно с Терънс да го учи на играта „Братко, помогни ми, аз съм под чехъла“ за най-голяма радост на останалите, които вдигнаха невъобразим шум. В същия момент влязоха семействата Мейсън и Уотсън заедно с цяла компания от Уикенбърг.
Тогава Дик поиска всички новодошли младежи да бъдат целунати за добре дошли. Гостите станаха повече и шумът се увеличи, но въпреки това Дик не изпусна думите на Лоти Мейсън:
— Ах, добър вечер, мистър Греъм. Аз пък мислех, че вече сте заминали.
Всред глъчката, която съпровождаше настаняването на новодошлите, Дик продължи да играе ролята на весел домакин, но внимателно следеше за ония именно погледи, с които една жена изпитателно оглежда друга. Не мина много време и видя как Лоти Мейсън хвърли крадешком именно такъв подозрителен поглед към Паола в момента, когато тя беше се обърнала към Греъм и му казваше нещо.
„Засега още не е разбрала“ — заключи Дик. Лоти още не знаеше, обаче подозрението беше налице, а той бе убеден, че при дадените обстоятелства най-голяма радост за женското й сърце ще е да открие, че безукорната Паола притежава същите женски слабости като нея.
Двадесет и пет годишната Лоти Мейсън беше висока, тъмнокоса, правеше силно впечатление, беше безспорно красива и твърде дръзка — както Дик бе имал случай сам да се увери. Не беше много отдавна — той се бе почувствувал привлечен от нея. Трябва да се добави, че това бе станало до голяма степен с нейна помощ. Той си бе позволил известен флирт, но не допусна да се стигне тъй далеко, както на нея й се искаше. Дик не бе погледнал сериозно на това. Не бе допуснал и тя да погледне сериозно. Но все пак онова, което бе станало между тях, го накара тази вечер да търси първите прояви на подозрение именно у нея, а не у другите жени, пристигнали от Уикенбърг.
— О, да, той е чудесен танцьор — чу Дик Лоти Мейсън да казва на малката Максуел половин час по-късно, когато се приближи към тях.
— Нали, Дик? — обърна се тя към него с наивни, безхитростни очи. Той знаеше, че всъщност този поглед е само маска, зад която тя зорко го наблюдава.
— За кого говорите? Навярно за Греъм? — отговори той естествено и без ни най-малко смущение. — Да, съвършено вярно. Хайде да потанцуваме, а мис Максуел сама ще отсъди. Въпреки че тук има само една жена, с която той може да разгърне пълните си възможности и да покаже цялото си изкуство.
— Паола, разбира се — каза Лоти.
— Да, разбира се, че Паола, защото вие, вчерашни хлапета такива, нямате понятие как се валсира. Не сте имали случай да се научите. — Лоти тръсна хубавата си глава. — Може би все сте понаучили нещо, преди да станат на мода новите танци — поправи се той. — Но както и да е. Отивам да кажа на Евън и Паола, вие пък ще танцувате с мен и обзалагам се, че други двойки няма да излязат.
Но по средата на валса той те опря и каза:
— Нека ги оставим да танцуват сами, заслужава да се погледа.
Явно възхитен, той одобрително гледаше как жена му и Греъм завършват танца. Знаеше, че Лоти, застанала до него, крадешком го наблюдава и че подозренията и се разсейваха.
Започнаха да танцуват всички. Вечерта беше топла, затова отвориха широко двукрилите врати към вътрешния двор. Някои от танцуващите двойки излязоха навън под дългите сводове, окъпани в лунна светлина. Накрая всички се присъединиха към тях.
— Държи се съвсем като момче — каза Паола на Греъм. До тях долиташе гласът на Дик, който шумно се хвалеше с новия си фотоапарат, който можел да прави нощни снимки. — Чухте, че на масата Аарън го съдеше за неговото високо самочувствие, а Терънс обясни на какво се дължи то. Животът никога не му е поднасял трагични неща. Никога не е бил побеждаван. Неговата самоувереност се е оказала основателна. Както Терънс рече, тя винаги е носела плодове. Той знае какво става, досеща се и въпреки това не губи вяра в себе си, дори и в мен.
Греъм трябваше да танцува с мис Максуел и Паола продължи размишленията си сама. „В края на краищата Дик не страда толкова много“ — каза си тя. Всъщност това не трябваше да я изненадва. Той беше трезвомислещ, гледаше философски на нещата. Ако я загуби, ще се примири, тъй както би се примирил със загубата на Планинеца, тъй както бе приел смъртта на Джеръми Брекстън и наводняването на рудниците в Мексико. Не е лесно, усмихна се тя вътрешно, да пламтиш от любов към Греъм и да бъдеш омъжена за философ, който няма дори пръст да помръдне, за да те задържи. И още веднъж трябваше да признае, че Греъм я привличаше с човешките си слабости, с това, че не гледаше студено и философски на нещата. Бяха намерили допирни точки с него. Дори когато увлечението им в Париж беше в разгара си, Дик не бе я запалил така. Прилягаше му ролята на влюбен, имаше дар да се изразява красиво, беше я възхитил с индианските си любовни напеви, но друго беше онова, което изпитваше към Греъм. Същото, което и Греъм вероятно изпитваше към нея. При това в ония дни, когато Дик тъй вихрено я бе обаял, тя бе млада и много неща за любовта още не знаеше.