— Не, Катон — помисли той гласно. — Не мога да се съглася с теб. Човек не напуска живота тъй, както излиза от някоя странноприемница. Напуска го тъй, както напуска жилището си — единственото жилище, което му принадлежи. Напуска го и тръгва за… никъде. Прощава се завинаги. Пред него е мрак и призракът на безмълвието.
Понечи да продължи пътя си, но тропотът на жребците отново го спря. Пак се разнесе познатият звън откъм склона. Дълбоко вдъхна уханния нощен въздух и почувствува колко много обича цялата тая хубава земя, разработена от него.
— „Отправих взор към времето, а себе си в него не видях“ — каза той и след това допълни с втори цитат: — „Тя ми народи деветима сина… Другите девет бяха дъщери.“
Стигна до къщата, но се позабави, преди да влезе, и обгърна с поглед нейния хубав дълъг силует, очертан с широк замах. Влезе, но не се прибра направо в своето крило, а бавно обиколи тихите стаи, вътрешните дворове и слабо осветените преддверия. Чувствуваше се като човек, който се готви за далечен път. Запали светлините в приказното вътрешно дворче на Паола, седна в мраморното кресло в строг римски стил и изпуши една цигара, докато обмисляше плановете си.
Да, всичко ще бъде направено умело. В утрешния лов ще инсценира такава злополука, че да излъже всички. Ще съумее да свърши всичко както трябва, без да оплете конците. Денят е избран — утре, в горите над Сикамор Крийк. Дядо му, Джонатан Форест, строгият пуритан, също бе загинал в ловна злополука. За първи път Дик се усъмни дали наистина е било злополука. А ако не е било случайно, старецът наистина добре е разиграл всичко. В семейството никога не бе ставало дума, че може и да не е било нещастен случай.
Протегна ръка да угаси светлината, но се спря за миг да погледне за последен път мраморните деца, които играеха във фонтана и между розите.
— Сбогом, хлапета — обърна се тихо той към тях. — Вие бяхте единствените ми деца — истински аз нямах.
Излезе на спалната си веранда и погледна през големия двор към верандата на Паола. Не се виждаше светлина. Вероятно тя спеше.
Седнал на края на леглото си, забеляза, че бе развързал едната си обувка, усмихна се на своята разсеяност и отново я завърза. Нима имаше смисъл да спи? Беше вече четири часът сутринта. Поне ще може за последен път да види изгрева. Колко много неща вече вършеше за последен път. Та нали се бе облякъл за последен път. А вчера сутринта се бе изкъпал за последен път. Водата, разбира се, е безсилна да спре разложението след смъртта. Но все пак ще трябва да се избръсне — последна проява на суета, защото знаеше, че брадата продължава да расте известно време и след смъртта.
От огнеупорната каса, вградена в стената до бюрото, извади копие от завещанието си и съсредоточено го прочете. Реши, че трябва да направи някои малки допълнения, вписа ги и за всеки случай постави шест месеца по-раншна дата. Последното му разпореждане беше да се обезпечат мъдреците в мадрьоновата гора, като се предвидят средства за седем души.
Провери застраховките си за живот, увери се, че всяка една от тях включва и случай на самоубийство, подписа писмата в подноса, които го чакаха още от вчера сутринта; продиктува в диктофона писмо до своя издател. На бюрото му не бе останала никаква писмена работа. Състави набързо баланс за приходите и разходите, без да смята приходите от рудниците в Мексико. След това състави нов баланс, в който увеличи разходите и снижи до минимум приходите. Резултатът бе все пак задоволителен.
Скъса листовете с надраскани цифри и нахвърли програма как да се действа в Мексико. Изложението бе схематично и като обикновен проект, така че да не възбуди подозрение, когато го намерят между книжата. По същия начин изхвърли проект за по-нататъшното кръстосване на породистите разплодни животни и състави родословно дърво на Планинец, Принцеса Фодърингтън и няколко други избраници от тяхното потомство.
В шест часа, когато О’Май пристигна с кафето, Дик привършваше своя план за оризовите разсади.
„Въпреки че си струва да се правят опити с ранозреещ италиански ориз — пишеше той, — предпочитам в главните оризища да се сее за известно време по равно от японските сортове моти и йоко, както и уотърибън, тъй като те достигат зрелост в различно време и с един и същ инвентар и персонал, без да се увеличават текущите разходи, може да се обработва по-голяма площ, отколкото ако се култивира само един сорт.“
О’Май остави кафето на работната маса, без да се показва изненадан, макар че хвърли поглед към неразтуреното легло на верандата. Вътрешно Дик не можа да не се възхити на неговата сдържаност.