В шест часа и тридесет иззвъня телефонът и той чу уморения глас на Хенеси:
— Знаех, че вече сте буден и поисках да ви зарадвам — Олдън Беси ще оживее. Но животът й беше на косъм. Сега е мой ред да спя.
След като се избръсна, Дик погледна към душа, поколеба се за миг и се намръщи. „Няма никакъв смисъл, дявол да го вземе — помисли си той, — само чиста загуба на време.“ Но все пак събу обувките си и обу други — здрави, с високи копчета, по-пригодни за лов.
Той бе отново на писалището и преглеждаше бележниците си както винаги, преди да започне утринната си работа, когато влезе Паола. Тя не каза както обикновено „добро утро, весели Дик“, а отиде съвсем близко до него и нежно го поздрави с думите:
— Моят сеяч на жълъди. Неуморимият Червен облак, който не знае почивка.
Той забеляза тъмни сенки под очите й и стана от стола, без да я докосва. Тя също не го предразположи да я погали.
— Пак ли бяла нощ? — запита я той, като й подаде стол.
— Да, бяла нощ — отговори тя уморено. — Не съм мигнала. Макар че много се мъчих да заспя.
Нито той, нито тя имаха желание да говорят, но трудно им беше да отместят очи един от друг.
— Ти… и ти не изглеждаш твърде добре — каза тя.
— Да, лицето ми — кимна той. — Видях се в огледалото, докато се бръснех. Снощното изражение не ще да се махне.
— Нещо се случи с теб снощи — направи опит тя да разбере причината. Той прочете в очите й същото състрадание, което бе видял в очите на О’Диър. — Всички видяха, че изглеждаш особено. Каква бе причината?
Дик сви рамене.
— От известно време все така изглеждам — отговори той уклончиво, като си спомни, че за пръв път забеляза този израз в портрета, нарисуван от Паола. — Не беше ли забелязала досега? — попита я той с безличен тон.
Тя кимна с глава и в същия момент й хрумна нещо. Той видя как мисълта се роди в главата й, преди още да е отворила уста.
— Дик, да не е замесена някоя жена?
Това би било изход. Ако беше тъй, цялото това объркано положение можеше да се оправи. Лицето й, гласът й изразяваха надежда.
Той се усмихна и бавно поклати глава. Забеляза, че тя остана разочарована.
— Впрочем не — каза той. — Признавам, че не ти казах истината.
— Ти си влюбен?
Тя с нетърпение чакаше отговора му. — Да, влюбен съм — каза той.
Но тя съвсем не бе подготвена за онова, което последва. Той внезапно премести стола си до нейния, така че коленете им се докоснаха, наклони се над нея, бързо и нежно взе ръцете й и ги задържа на скута й.
— Не се плаши, птичко — успокои я той. — Няма да те целуна. Отдавна не съм те целувал. Искам да ти разкажа за тази моя любов. Но преди това искам да знаеш колко съм горд — горд със себе си. Горд съм с това, че обичам. Да бъдеш влюбен на моите години! Невероятно и същевременно чудесно. Влюбен съм и още как! Тъй чудновато, необикновено, наистина забележително. Напук на всичко онова, което е писано в книгите, напук на всички закони на биологията. Оказа се, че съм еднолюбец — че обичам само една жена, единствено нея. Изтекоха дванадесет години, но обичам я тъй, както някога, пак тъй безумно, със същото сладко безумие…
Ръцете й трепнаха и издадоха нейното разочарование, тя несъзнателно искаше да се освободи, но той я държеше още по-здраво.
— Познавам всичките й слабости и заедно с всичките й слабости и качества обичам я тъй силно, както в ония безумни мигове, когато за първи път я държах в прегръдките си.
Ръцете й непокорно се дърпаха, тя вътрешно роптаеше и поиска да се изтръгне от него. В очите й се четеше страх. Той разбра какво чувствува тя, отгатна, че устните й още горят от целувките на другия и се бои той да не стигне по-далеч в увлечението си.
— И, моля те, не се плаши, моя боязлива, сладка, хубава и горда птичко. Ето виж — пускам те. Искам само да знаеш, че много, много те обичам, че мисля за теб, мисля за теб повече, отколкото за себе си.
Той отмести стола си и се отдалечи от нея. Видя, че тя пак го гледаше с доверие.
— Ще ти разкрия цялото си сърце — продължи той — и ще поискам и ти да ми разкриеш твоето.
— Тази любов към мен е нещо ново, така ли? — запита тя. — Нещо като втора пролет?
— Да, втора пролет и същевременно не е.
— Мислех, че за теб отдавна съм станала обикновена привичка — каза тя.
— Но аз винаги съм те обичал.
— Все пак не безумно, нали?
— Не — призна той. — Но с увереност. Тъй много вярвах в теб, в себе си. За мен това бе нещо постоянно, веднъж за винаги установено. Признавам вината си. И когато увереността ми, че така ще бъде винаги, се разклати, цялата ми любов към теб пламна отново. Но тя винаги е горяла с равномерен, постоянен пламък.