— Тогава, значи… любов.
— Но обичам теб, Червени облако, наистина те обичам.
— А твърдиш, че и него обичаш. Не можеш да обичаш и двама ни.
— Но ето че мога. Обичам ви. И двама ви обичам. Искам да постъпя честно. Така и ще постъпя. Трябва да си изясня всичко това. Мислех, че би могъл да ми помогнеш. Затова и дойдох при теб тази сутрин. Трябва да има някакъв изход.
Тя го гледаше умолително. Той отговори:
— Или единия, или другия — Евън или аз. Друг изход не виждам.
— И той каза същото. Но както и да се мъча, не мога да го приема. Той искаше да ти каже всичко направо. Не му позволих. Искаше да замине, но аз го задържах тук, макар че това бе тъй непоносимо и за двама ви. Исках да ви виждам заедно, да ви сравнявам, да разбера към кого клони сърцето ми. Но доникъде не стигнах. Искам ви и двамата. Не мога да се откажа нито от единия, нито от другия.
— За съжаление — започна Дик и я погледна със засмени очи, — макар че ти може да си склонна към многомъжие, ние, глупавите мъже, не можем да се примирим с такова положение.
— Не бъди жесток, Дик — възнегодува тя.
— Прощавай. Не исках да те обидя. Говоря така само защото ме боли… Поисках да го понеса с философско спокойствие.
— Казах му, че за мен той е единственият човек, когото бих могла да сравнявам с мъжа си, а моят мъж все пак стои над него.
— Казала си така от чувство на лоялност към мен и към себе си — обясни Дик. — Докато беше моя, ти поставяше мен над всички. Сега за теб най-чудесният човек на света е той.
Тя поклати глава.
— Ще се опитам да ти помогна в трудния избор — продължи той. — Ти сама не знаеш какво мислиш, какво чувстваш. Не можеш да направиш избор между нас двамата, защото ни желаеш еднакво?
— Да — прошепна тя. — Само че по различен начин.
— Тогава въпросът е разрешен — отсече тон.
— Какво искаш да кажеш?
— Че аз губя — това искам да кажа, Паола. Печели Греъм. Нима не виждаш? В твоите очи аз съм наравно с него, ти не ме предпочиташ, въпреки че сме живели дванадесет години заедно — въпреки цели дванадесет години любов, спомени, всички тия неща, които свързват двама души. Боже мой! Ако във везните всичко това бе на страната на Евън, не би се поколебала ни за миг. За пръв път ти се случва да се увлечеш тъй, че да се почувствуваш завладяна цялата. Твърде късно ти се случи това и затова ти е трудно да го осъзнаеш.
— Но, Дик, и ти ме завладя някога. Той поклати глава.
— Винаги ми е било приятно да си мисля така. Понякога дори си вярвах. Но никога напълно. Никога не можах да те завладея до такава степен. Дори в самото начало на любовта ни, когато всичко бе тъй главозамайващо. Може би ти си била само заслепена. Но никога не си ме обичала тъй безумно, както аз теб, не си била понесена от оня вихър, който понесе мен. Аз бях първият ти мъж…
— И бе тъй царствен в любовта си.
— Аз те залюбих пръв, Паола, и макар че ти ми отговори, с теб не беше същото. Никога не можах да те завладея така. Но Евън е сторил това — ясно е.
— Как бих искала да съм уверена в това — каза тя замислено. — Чувствам се понесена от вихъра и все пак се колебая. Двете неща са несъвместими. Може би никой мъж не ще може да ме увлече по такъв начин. А ти сякаш изобщо не искаш да ми помогнеш.
— Ти и само ти можеш да разрешиш това, Паола — каза той замислено.
— Но да беше ми помогнал, да беше направил поне малко усилие да ме задържиш — настояваше тя.
— Безсилен съм. Ръцете ми са вързани. Не мога да протегна ръце към теб, за да те задържа. Ти не можеш да се делиш между двама ни. Била си в прегръдките му… — Той вдигна ръка, за да спре протеста й. — Моля те, мила, не говори. Знам, че си била в неговите прегръдки. Трепериш като уплашена птичка при мисълта, че мога да те погаля. Не виждаш ли, че всичко е ясно? Държането ти решава против мен, вътрешно ти вече си решила, макар и сама да не знаеш. Плътта ти го е решила. Не се противиш на неговите прегръдки, а самата мисъл, че аз мога да те докосна, ти е противна.
Тя бавно поклати глава замислена.
— И все пак не мога, не съм в състояние да реша — каза тя упорито.
— Но трябва да решиш. Сегашното положение е нетърпимо. Трябва да решиш бързо, защото Евън не може да остане повече тук. Разбираш това, нали? Или пък ти трябва да заминеш. Не може и двамата да останете повече под този покрив. Не е нужно да бързаш. Кажи на Евън да замине. Или пък ти можеш да отидеш за известно време при леля си Марта. Далеч от двама ни може би по-лесно ще дойдеш до някакво решение. И не е ли по-добре да отложим този лов на кугуари. А може и аз да отида сам: ти ще останеш и ще си поговорите с Евън. Или пък ще отидем всички, а из пътя ти ще поговориш с него. Така или иначе, аз ще се прибера късно. Може да пренощувам в някой от овчарските заслони. А когато се върна, Евън не трябва да е тук. Трябва да е заминал — с теб или без теб, — но това трябва да е вече решено.