— А ако замина? — запита тя.
Той сви рамене, изправи се и погледна ръчния си часовник.
— Съобщих на Блейк да дойде по-рано тази сутрин — каза той и се приближи към вратата в знак, че тя трябва да си отива.
До вратата тя се спря и се приближи към него.
— Целуни ме, Дик — каза тя. — Това не е… любовна ласка — прибави тя с разтреперан глас, — а само в случай, че аз реша… да замина.
В хола вече се разнесоха стъпките на секретаря, но Паола все още се бавеше.
— Добро утро, мистър Блейк — поздрави го Дик. — Простете, че ви накарах да станете тъй рано. Най-напред телефонирайте, ако обичате, на мистър Агар и мистър Питс. Тази сутрин не ще мога да ги приема. С останалите също отложете за утре. На всяка цена влезте във връзка с мистър Хенли. Кажете му, че одобрявам проекта му за отводнителен тръбопровод при Бъкай и да пристъпи направо към работа. Но с мистър Менденхол и с мистър Мансън трябва да говоря. Уведомете ги да дойдат в девет и половина.
— Още една дума, Дик — каза Паола. — Помни, че аз го накарах да остане, той не искаше — вината не е негова. Но аз не го пусках.
— Значи, ти си го накарала да си загуби ума — усмихна се Дик. — Познавам го, затова не можех да си обясня как още стои тук при създалото се положение. Но сега разбирам — ти не си го пускала и той не е могъл да устои, защото всеки мъж би загубил ума си по тебе. Има и други прекрасни хора, но като него са малцина. Ще бъдеш щастлива с него…
Тя вдигна ръка, за да възрази:
— Не знам дали ще мога отново да бъда щастлива, Червени облако. Като гледам как се измени лицето ти, и то само заради мен… А бях тъй щастлива и доволна през тия дванадесет години. Това е нещо, което не мога да забравя. Заради това не мога и да реша. Но ти си прав, време е да се разреши този… — Тя се поколеба и не посмя да произнесе думата „триъгълник“, която той отгатна по устните й. — Да се разреши това положение — добави тя тихо. — Ще отидем на лов всички заедно. По пътя ще поговоря с него и ще му кажа да си отиде, независимо от това как ще постъпя.
— Смятам, че не трябва да бързаш, Поли — посъветва я Дик. — Знаеш, че малко ме е грижа за такива неща като нравственост и обществено мнение — признавам ги само, когато има полза от тях. А в случая тези неща са от голямо значение. Може да имате деца. Не, почакай — спря я той. — В такъв случай един скандал, станал дори отдавна, ще им тежи. Ако просто ме оставиш и заминеш, бракоразводното дело ще продължи много дълго. Ще се погрижа да наредя така нещата, че да ти дам законно основание за развод — това ще ти спести цяла година.
— Ако така реша да постъпя — усмихна се тя печално. Той кимна с глава.
— Но може би няма да реша така. Аз сама не знам. Може би всичко това е само сън и скоро ще се събудя, а О’Диър ще влезе и ще ми каже колко дълго и дълбоко съм спала.
Тя неохотно се обърна към вратата, направи няколко стъпки и внезапно се спря.
— Дик — извика тя. — Ти ми каза какво е на сърцето ти, но не ми каза какво ти е в главата. Да не направиш някоя глупост. Нали помниш случая с Дени Холбрук. Внимавай — да няма злополуки в лова!
Той поклати глава и я погледна развеселен, сякаш подозрението й му се стори забавно, а вътрешно се почуди на верния усет, с който тъй точно бе отгатнала намеренията му.
— Да изоставя всичко това? — слъга той, като обхвана с широк жест къщата, чифлика и всичко наоколо им. — И книгата за селекцията, и първото годишно изложение на добитък, което е вече почти организирано?
— Наистина глупаво би било — съгласи се тя с прояснено лице. — Но, Дик, знай, че в моите колебания… — Тя се спря, като търсеше думи, и подобно на него обгърна с широк жест всичко — Голямата къща ведно с цялото богатство наоколо и добави: — Всичко това няма никакво значение. Наистина никакво.
— Сякаш не го знаех — увери я той. — Ти си най-безкористната от всички жени, които…
— И знаеш ли какво, Дик — прекъсна го тя, озарена от нова мисъл, — ако обичах Евън тъй безумно, както ти мислиш, щях да бъда тъй безразлична към теб, че щом няма друг изход, една ловна злополука би била добре дошла за мен. Но ти виждаш, че не искам. Помисли върху това. Казвам го нарочно така грубо, защото знам, че само в суровия реализъм вярваш.
Неохотно тя направи още една крачка, след това извърна глава и прошепна през рамо:
— Червени облако, много, много ми е мъчно… И въпреки всичко аз съм тъй щастлива, че още ме обичаш.