Дик успя да се погледне в огледалото, преди да се върне Блейк. Лицето му бе застинало в същия израз, който бе изплашил гостите снощи. Сякаш се бе запечатал завинаги. „Нищо чудно — помисли си той. — Не можеш да сдъвчеш сърцето си със зъби и да смяташ, че няма да останат следи.“
Той се отправи с бавни крачки към спалната веранда и погледна снимката на Паола под барометрите. Обърна я наопаки, седна на леглото и погледна известно време стената, която беше сякаш оголяла. След това отново обърна снимката.
— Бедното дете — промълви той. — Не е лесно да се пробудиш тъй късно!
Както гледаше портрета, изведнъж пред очите му изплува познатата картина: тя, обляна в лунна светлина, прегръща Греъм и привлича главата му за целувка.
Дик скочи на крака и разтърси глава, за да пропъди мъчителното видение.
Към девет и половина той свърши с писмата и почисти масата — останали бяха само някои бележки, които му трябваха за разговора със завеждащите отглеждането на късорогите и на шайърските стада. Подал глава през прозореца, той усмихнат махаше за сбогом на Лют и Ернестина, седнали в лимузината, когато влезе Менденхол. Както на него, така и на Мансън след това, Дик мимоходом успя в текущия разговор да внуши много неща относно плановете си за бъдещата селекция.
— Трябва особено внимателно да следим младите бикове от потомството на Крал Поло — каза той на Мансън. — Имаме всички основания да получим още по-добър екземпляр от него, особено от кръстоските му с Фавън, Алберта Мейд и Нели. И тази година не излезе нищо, но следната или по-другата година, рано или късно от потомството на Крал Поло ще получим бикове, достойни да получат премии.
В разговора си с Менденхол Дик също наблегна на своите планове и идеи за бъдещата селекция.
След като те си отидоха, той се обади на О’Джой по домашния телефон и му заръча да заведе Греъм в оръжейното помещение, за да си избере пушка и друго, каквото му потрябва.
Но той не знаеше, че в единадесет часа Паола се бе качила по тясната стълба откъм библиотеката и притаена зад полиците с книги, слухтеше. Беше дошла с намерение да влезе, по шумът от гласове й попречи. Чу го да говори по телефона с Хенли за отводния тръбопровод на язовира Бъкай.
„А между другото — долиташе до нея гласът на Дик — прегледахте ли сведенията за Мирамар?… Много добре. Не ги вземайте под внимание. Категорично съм против тях. Вода там има. Не се съмнявам, че на неголяма дълбочина ще можем да пробием сондаж за артезиански кладенец. Изпратете съоръженията, започнете сондажите. Почвата там е неимоверно богата и за пет години стойността на това забутано и безводно място ще се удесетори…“
Паола въздъхна и заслиза по спиралната стълба обратно към библиотеката.
„Червеният облак е непоправим, той винаги ще сее желъди — мислеше си тя. — Светът на неговата любов се руши наоколо му, а той спокойно обмисля планове за язовири и за артезиански кладенци, за да може в бъдеще да насади повече желъди.“
Дик никога не узна, че в мъката си Паола бе дошла тъй близо до него и си бе отишла. Той излезе пак на верандата и, разбира се, не безцелно: искаше за последен път да прегледа бележника до леглото си. Всички работи на Голямата къща бяха в ред. Оставаше само да се подпишат продиктуваните сутринта писма, да се отговори на някои телеграми, след това обед и — на лов из хълмовете над Сикамор. О, той щеше да разиграе всичко както трябва. Вината ще падне на Немирница. И щеше да се погрижи да има очевидци — впрочем един беше достатъчен: или Фрьолиг, или Мартинес. Две очи са достатъчни, за да видят как юздата се скъсва, кобилата се изправя на задните си крака и пада заедно с него в храстите. А когато зад завесата на храстите проехти изстрел, очевидецът неволно ще свърже падането със злополуката.
Мартинес беше по-емоционален от скулптора и Дик реши, че е по-подходящ за очевидец. Ще направи тъй, че той да бъде до него по тясната пътека, където Немирница трябваше да го хвърли от седлото. Мартинес беше слаб ездач. Още по-добре. Няма да е лошо, обмисляше Дик, да накара Немирница да се разлудува и покаже целия си зъл нрав една-две минути преди катастрофата. Така всичко ще изглежда по-правдоподобно. А това ще възбуди и коня на Мартинес, следователно и Мартинес ще бъде неспокоен и не ще може да види добре какво става.
Изведнъж Дик стисна юмруци до болка. Малката стопанка беше полудяла. Иначе той не можеше да си обясни тази излишна жестокост: през отворения прозорец на концертната стая долиташе нейният глас и гласът на Греъм. Двамата пееха „По циганските следи“.