Ето и аз искам да ми повториш онова, което каза преди малко — за себе си, за себе си…
Разнесе се смехът й тъй весел, че той потръпна от радост.
— Червени облако, обичам те — каза тя. — Вече реших. Не ще имам на света друг мъж освен теб. Сега бъди добър и ме остави да се облека. И без това едва ще смогна да се приготвя за обед.
— Нека дойда при теб. Само за малко — помоли я той.
— Не още, нетърпеливецо. След десет минути. Остави ни най-напред да свършим с О’Диър. Тогава ще бъда съвсем готова за лова. Слагам костюма на Робин Худ — нали го знаеш, зеления, обшит с кожи и с дългото перо. Вземам моята пушка 30–30. Достатъчно тежка е за кугуари.
— Ти ме караш да бъда много щастлив — продължи Дик.
— А ти ме караш да закъснявам. Затвори телефона… Червени облако, в тая минута те обичам още повече.
Той окачи слушалката и в същия миг изненадан почувствува, че нещо в него му пречеше да повярва, че е наистина тъй щастлив, както твърдеше. В ушите му още звучеше предизвикателната, подлудяваща мелодия на песента „По циганските следи“, която двамата пееха с такова увлечение.
Нима тя си бе само поиграла с Греъм? Или си играеше с него? Никога по-рано не се бе държала така, поведението й беше неразбираемо. И докато се мъчеше да проумее всичко това, пред очите му отново изплува познатата картина: в лунната светлина, притиснала се до Греъм, обърнала устни към него, тя привлича главата му за целувка.
Недоумяващ, Дик поклати глава и погледна часовника си. Както и да е, след десет минути, дори още по-скоро, тя ще бъде в прегръдките му и той ще узнае всичко.
Минутите се нижеха отчайващо бавно. Той закрачи към нейното крило, спря се, запали цигара, пое дима само веднъж и веднага я захвърли. След това се вслуша в тракането на пишещите машини, което се чуваше откъм стаите на секретарите му. Оставаха още две минути. Знаеше, че за една минута ще стигне до вратата без дръжка, затова постоя във вътрешния двор, загледан в дивите канарчета, които се къпеха във фонтана.
В мига, когато стреснатите птички отлетяха като трептящо златно облаче, в което преливаха всички цветове на дъгата, Дик изтръпна: горе в крилото на Паола се бе разнесъл изстрел. Той позна, че беше от нейната пушка 30—30 и бързо прекоси двора. „Тя ме изпревари“ — беше първата му мисъл. И онова, което само преди миг беше загадка за него, сега се вряза в съзнанието му тъй ясно, като пушечния изстрел.
Тичешком премина двора и стълбите, втурна се през вратата, която остана широко отворена зад него, а в мозъка му като с чук се набиваше мисълта: „Тя ме изпревари, тя ме изпревари.“
Просната на земята, тя потрепваше конвулсивно. Беше в пълен ловен екип — липсваха само малките бронзови шпори, които надвесената над пея китайка стискаше в безсилно отчаяние.
Без да губи време, той се зае да я прегледа. Паола беше в безсъзнание, но още дишаше. Куршумът, пронизал лявата страна на гърдите, бе излязъл през гърба. Дик бързо посегна към телефона и докато чакаше да му дадат връзка от домашната централа, молеше се дано да завари Хенеси в конюшнята на жребците. Обади се един от гледачите, който изтича да намери ветеринаря, а през това време Дик заповяда на О’Джой да стои при номератора и веднага да му изпрати О’Май.
С крайчеца на окото си той видя как Греъм се втурна в стаята и се приближи към Паола.
— Хенеси — заповяда Дик по телефона, — елате незабавно. Донесете необходимото за първа помощ. Пушечен изстрел, куршумът е пронизал дробовете или сърцето, а може би и двете. Влезте направо в крилото на мисис Форест. Тичайте. Не я докосвайте — каза той остро на Греъм. — Може да стане още по-лошо, кръвоизливът да се усили.
След това се обърна към О’Джой.
— Калахън да вземе спортната кола и да потегли към Елдорадо. Обяснете му, че по пътя ще срещне доктор Робинсън и трябва да го доведе тук минутка по-скоро. Кажете му да кара тъй, сякаш го гони самият дявол. Обяснете му, че мисис Форест е ранена и всяка минутка може да й струва живота.
Без да снема слушалката, той погледна към Паола. Греъм се бе надвесил над нея, но не я докосваше. Погледите им се срещнаха.
— Форест — започна той, — ако вие сте… — Дик му направи знак да мълчи и предупредително посочи с очи. О’Диър, която стоеше като статуя, безмълвна и безпомощна с шпорите в ръка.
— За това можем да говорим и по-късно — отсече Дик и отново се обърна към телефона.
— Доктор Робинсън?… Добре. Жена ми е тежко ранена, куршумът е пронизал дробовете или сърцето, а може би и двете. Калахън иде да ни пресрещне с бегача. Тръгвайте насам и карайте колкото се може по-бързо, докато ви пресрещне Калахън. Довиждане.