Дик се приближи отново към Паола. Греъм се отстрани, а той коленичи и се наведе над нея. И този път прегледът му бе кратък. Погледна нагоре към Греъм, поклати глава и каза:
— Твърде опасно е, за да пипаме.
След това се обърна към О’Диър:
— Оставете тези шпори и донесете възглавници. Евън, подхванете я от другата страна, вдигайте бавно и внимателно. О’Диър, подложете тази възглавница… полека… полека.
Вдигна глава и видя О’Май. Застанал безмълвен, китаецът очакваше заповеди.
— Помолете Бонбрайт да замести О’Джой на номератора — заповяда Дик. — И нека О’Джой да стои до Бонбрайт, за да изпълнява разпорежданията ми. Кажете на О’Джой да събере цялата прислуга — може да потрябват. Предайте на О’Джой, щом Саундърс се завърне с мистър Бишъп и останалите, да потегли веднага за Елдорадо и да се оглежда за Калахън, в случай че Калахън е катастрофирал. О’Джой да се свърже с мистър Мансън и с мистър Питс или с други двама от завеждащите отделите, които разполагат с коли, и да им поръча да дойдат пред къщата с колите си и да бъдат на разположение. О’Джой да се погрижи за мистър Бишъп и другите гости както обикновено. След това се върнете тук, за да ми бъдете подръка.
Дик се обърна към О’Диър:
— А сега, кажете как стана това. О’Диър клатеше глава и чупеше ръце.
— Къде бяхте, когато се чу изстрелът? Китайката преглътна и посочи към гардеробната.
— Продължавайте по-нататък, говорете — заповяда Дик с пресипнал глас.
— Мисис Форест казала на мен да донеса шпори. Аз по-рано забравила. Аз отишла бързо, после чула изстрел. Дошла обратно бързо, тичала.
И тя посочи към Паола, за да покаже какво е видяла.
— Но какво е станало с пушката? — запита Дик.
— Нещо не било в ред. Нещо не работило. Може би четири, може би пет минути мисис Ферест се опитвала да направи пушка да работи.
— Опитваше ли се тя да поправи пушката, когато отивахте за шпорите?
О’Диър кимна утвърдително.
— Преди това аз казала може би О’Джой ще може да поправи пушка. Мисис Форест казала няма нужда. Казала, че вие ще поправите. И оставила пушка. После пак се опитала да поправи, а после ми казала да донеса шпори. А после… пушката гръмнала.
Влезе Хенеси и разпитът се прекъсна. Неговият преглед бе почти тъй кратък като този на Дик. Той вдигна очи и поклати глава.
— Не се осмелявам да пипна нищо, мистър Форест. Външният кръвоизлив е спрял от само себе си, но вътрешният сигурно продължава. Изпратихте ли за лекар?
— Да, за Робинсън. Успях да го намеря в кабинета му. Той е млад, но способен хирург — обясни Дик на Греъм. — Има самообладание и здрави нерви, на него вярвам повече, отколкото на мнозина старци с голямо име. А вие какво ще кажете, мистър Хенеси? Има ли някаква надежда?
— Положението изглежда доста лошо, макар че аз не мога да съдя, защото съм само ветеринарен. Робинсън ще каже. Трябва да се чака. Нищо друго не можем да направим.
Дик кимна и излезе на спалната веранда на Паола, за да провери не се ли чува моторът на бегача на Калахън. Дочу някакъв шум: това беше лимузината, която пристигна бавно, а след това бързо се понесе. Греъм излезе на верандата и застана до него.
— Простете, Форест — каза той. — В първата минута не можах да разбера. Заварих ви тук и помислих, че сте били при нея, когато се е случило. Изглежда, че е злополука.
— Да, бедното дете — потвърди Дик. — А тя тъй се гордееше, че никога не е непредпазлива с огнестрелно оръжие.
— Прегледах пушката — каза Греъм, — но не открих никаква повреда.
— Тъкмо затова е станало нещастието. Повредата се е отстранила и пушката е гръмнала.
И докато Дик говореше с Греъм и нагласяваше лъжата така, че дори Греъм да не се усъмни, той вътрешно си даваше сметка колко добре бе изиграла всичко Паола.
С Греъм бе изпяла за последен път „По циганските следи“, за да се сбогува с него и за да не отгатне той намеренията й. По същия начин бе заблудила и него. Последните й думи по телефона, че в света не ще има друг мъж освен него бяха думи за сбогом.
Той остави Греъм и се отдалечи към другия край на верандата.
— Да, тя все пак намери сили в себе си — промълви той с разтреперани устни. — Бедното дете. Не можа да избере между нас двамата и ето как разреши въпроса.
Чу се моторът на пристигащата спортна кола. Дик се върна при Греъм и двамата заедно влязоха в стаята да посрещнат лекаря. Греъм беше неспокоен: личеше, че не желае да се махне, а чувствуваше, че трябва.
— По-добре останете, Евън — каза му Дик. — Тя обичаше да бъде с вас и ако отвори очи и ви види, ще се зарадва.