Дик и Греъм се отдалечиха, докато доктор Робинсън преглеждаше Паола. Той се изправи с вида на човек, разбрал, че всичко е окончателно решено. Дик го погледна въпросително. Робинсън поклати глава.
— Нищо не може да се направи — каза той. — Въпрос на часове, а може би на минути. — Той се поколеба и внимателно се вгледа в Дик. — Ако вие разрешите, мога да направя така, че тя да си отиде, без да страда. Не е изключено да се върне в съзнание и да се мъчи известно време.
Дик мълчаливо закрачи из стаята, след това се обърна към Греъм:
— Защо да не поживее още, макар и съвсем малко? В случая болките нямат значение. Така или иначе, тя скоро ще престане да страда. Тъй бих поискал аз, ако бях на нейно място, така бихте искали и вие. Тя обичаше живота, всеки миг от него. Защо да я лишаваме от кратките минути, които са й отредени?
Греъм направи знак, че е съгласен, и Дик се обърна към доктора:
— Ще можете ли да я върнете в съзнание, нямате ли някакви възбудителни средства? Ако можете, сторете го. А започне ли много да се мъчи, ще й помогнете да си отиде безболезнено.
Когато клепките й трепнаха и тя отвори очи, Дик даде знак на Греъм да се приближи редом до него. На лицето й първо се изписа само учудване, след това погледът й се спря на Дик, после на Греъм и като ги позна, болезнено се усмихна.
— Аз…, мислех, че вече съм умряла — каза тя.
Но в същия миг я обзе нова мисъл, която Дик прочете в изпитателния й поглед, отправен към него. Тя искаше да разбере досеща ли се той, че нещастието не е станало случайно. Той не се издаде. По-добре беше тя да си отиде с мисълта, че планът й е сполучил.
— Колко… колко… съм се лъгала — каза тя. Тя говореше бавно, едва чуто и на пресекулки — очевидно всяка дума й причиняваше, болка. — Винаги бях тъй уверена, че няма да ми се случи нещастие по невнимание… а ето сега какво направих.
— Да, просто срамно — съгласи се Дик. — Но какво стана? Засечка?
Тя кимна в отговор и болезнената усмивка отново се изписа на устните й — тя се мъчеше да изглежда смела. С тон на капризно дете тя каза:
— О, Дик, тичай да доведеш съседите да видят какво е направила малката Паола. Много ли е лошо? — запита тя. — Кажи истината, Червени облако, ти ме познаваш — добави тя, след като за първи път Дик се бе поколебал, преди да й отговори.
Той само поклати глава.
— Ще трае ли дълго? — запита тя.
— Няма да е дълго — отговори Дик. — Но всеки момент може да се облекчи.
— Имаш пред вид?… — Тя любопитно погледна доктора, а след това пак Дик, който кимна.
— Точно това очаквах от теб, Червени облако — промълви тя с благодарност. — Но съгласен ли е доктор Робинсън?
Лекарят направи крачка напред, за да може тя да го види, и кимна глава утвърдително.
— Благодаря ви, докторе. И помнете — аз сама ще кажа кога.
— Боли ли много? — запита Дик.
Очите й бяха широко разтворени, тя се мъчеше да гледа храбро, но изразът им беше страшен и устните й затрепериха, преди за заговори.
— Не много, но е страшно, много е страшно. Не искам дълго време да понасям това. Аз ще ви кажа кога.
На устните й отново се изписа усмивка — беше й хрумнало нещо забавно.
— Странно нещо е животът, много странно, нали? И знаете ли що? Докато умирам, искам да слушам песни за любовта. Най-напред вие, Евън, изпейте „По циганските следи“… Помислете си само — едва преди час пяхме заедно! Хайде, Евън, моля ви.
Греъм погледна въпросително Дик, който направи знак с очи, че е съгласен.
— Пейте с жар, безгрижно и с увлечение, тъй както циганин пее на любимата си — настояваше тя. — И застанете по-далеч, ето там, за да мога да ви виждам.
И Греъм изпя цялата песен до последните й думи:
О’Май, застанал до вратата, безмълвен като статуя и със застинало лице, очакваше заповеди. О’Диър, онемяла от скръб, стоеше до главата на Паола. Вече не чупеше ръце, но тъй ги бе стиснала, че върховете на пръстите и ноктите й бяха станали бели. В дъното на стаята върху тоалетната масичка на Паола доктор Робинсън безшумно разтваряше в чаша таблетките за упойка и напълни спринцовката.
Когато Греъм свърши, Паола му поблагодари с поглед, затвори очи и помълча малко.
— А сега, Червени облако — каза тя, като отвори отново очи, — изпей ми песента за Ай-Кут и за жената — сладостна роса. Застани там, където беше застанал Евън, за да мога добре да те виждам.
И Дик запя:
— „Аз съм Ай-Кут, първият човек от племето нишинами. Ай-Кут е съкратено от Адам; баща ми беше койот, а майка ми — Луната. А това е Йо-то-то-ви, моята жена. Йо-то-то-ви е съкратено от Ева. Тя е първата жена от племето нишинами.