— И събота вечер да се къпя — довърши смирено мисълта му Дик.
— Точно така.
— И колко ще плащате… колко ще плащам на тази дама за услугите й? — запита Дик с онзи смущаващ, сдържан тон, който вече му беше станал обичаен, както бяха го изпитали на свой гръб неговите съученици и учители.
Мистър Крокет за първи път се изкашля, за да спечели време.
— Защото аз й плащам, нали? — каза натъртено Дик. — От моите двадесет милиона долара.
— Цял бащичко — забеляза за себе си мистър Слоукъм.
— Мисис Съмърстоун или „дамата“, както вие я наричате, ще получава месечно сто и петдесет долара или общо хиляда и осемстотин долара годишно — каза г-н Крокет.
— Това е само прахосване на пари — отбеляза с въздишка Дик. — А освен това храна и квартира!
Той се изправи — аристократ не по рождение и по наследство от десетки поколения, а аристократ, защото тринадесет години бе живял в двореца на Ноб Хил. Изправи се с такъв властен вид, че и тримата му опекуни станаха от кожените си кресла и се изправиха заедно с него. Но позата му не напомняше малкия лорд Фаунтлерой; той можеше да общува с всякакви хора. Беше разбрал, че човешкият живот е многолик и разностранен. Ненапразно Мона Сангинети го бе победила в състезанието по правопис. Ненапразно се бе борил с Тим Хаган до изнемощяване и двамата наравно командваха игрите в училищния двор.
Той беше роден от баща, преживял бясната златотърсаческа треска през 1849 година. Беше възпитан като аристократ, но и като демократ, минал през народното училище. С преждевременно развития си, но все пак неузрял още ум той долавяше разликата между привилегированата класа и обикновения народ; и над всичко това той притежаваше независима воля и спокойна увереност в себе си, непонятни за тримата възрастни господа, които бяха натоварени да се грижат за него и за участта му и които също така се бяха задължили да увеличат двадесетте му милиона и да направят от него човек по свой образ и подобие.
— Благодаря за добрината ви — обърна се и към тримата Дик. — Смятам, че ще караме добре. Разбира се, тези двадесет милиона са мои и, разбира се, вие ще трябва да се грижите за тях заради мене, тъй като аз не разбирам нищо от делови въпроси…
— И ние ще ви ги увеличим, момчето ми, ще ви ги увеличим, като ги вложим в сигурни, благонадеждни предприятия — увери го мистър Слоукъм.
— Без спекулации обаче — предупреди Дик. — Татко просто е бил късметлия… Чувал съм го да казва, че времената са се променили и сега човек не бива да рискува така, както едно време всички са рискували.
От тези думи, както и от голяма част от току-що станалото, би могло погрешно да се заключи, че Дик имаше дребна и користолюбива душа. Тъкмо обратното. В същата тази — минута той беше погълнат от тайни мисли и планове, така далечни на двадесетте му милиона, че приличаше на някой пиян моряк, който пилее по морския бряг заплатата си за три години.
— Аз съм само момче — продължи Дик, — но вие още не ме познавате много добре. С течение на времето ние ще се опознаем по-пълно, а засега още веднъж ви благодаря…
Той млъкна, поклони се леко и с достойнство, както господарите от дворците на Ноб Хил отрано се приучват да се покланят, и със замлъкването си даде да се разбере, че аудиенцията е свършила. Тази отсянка на високомерие не се изплъзна от вниманието на опекуните му. И те, които бяха другари по величие на баща му, се оттеглиха сконфузени и смутени. Слизайки по голямата каменна стълба към чакащия ги долу файтон, господата Дейвидсън и Слоукъм бяха готови да излеят смущението си в гневен изблик, но раздразнителният и остър мистър Крокет промърмори с възхищение:
— Големецът му с големец! Големец като баща си!
Файтонът ги отведе в стария клуб „Пасифик Юниън“, където в продължение на цял час те продължиха сериозно да разискват бъдещето на младия Дик Форест и отново си дадоха обещание, че вярно ще изпълнят завета, оставен им от „Щастливеца“ Ричърд Форест. А междувременно Дик бързо се спусна пешком надолу по хълма, където растеше трева между плочите на улиците, твърде стръмни за конни превозни средства. Там, където свършваше хълмът, дворците и обширните имения на богаташите почти непосредствено отстъпваха място на бедните улички и дървените къщурки на работния народ. Сан Франциско от 1887 година, подобно на старите градове в Европа, представляваше безразборна смесица от бордеи и богати дворци. Подобно на средновековен замък Ноб Хил се издигаше от безпорядъка и сметта, сред които живееше простолюдието в своите дупки и бърлоги.
Дик се спря пред бакалничката на един ъгъл, в сграда, чийто втори етаж наемаше Тимоти Хаган-старши, който поради това, че беше полицай със сто долара месечна заплата, можеше да си позволи да живее в тази висока къща, над другарите си, принудени да издържат семействата си с не повече от четиридесет, петдесет долара на месец.