Дик подсвирква напразно в отворените без пердета прозорци. Тим Хаган-младши не си беше у дома. Но Дик не изгуби много време в подсвиркване. Той тъкмо изброяваше наум различни близки места, където би могъл да бъде Тим Хаган, когато самият Тим се появи иззад ъгъла, като носеше съд за свинска мас, без капак, пълен с пенлива бира. Той изръмжа нещо за поздрав, в отговор на което Дик изръмжа по същия груб начин, сякаш преди малко не той бе приключил по най-господарски начин аудиенцията си с трима от най-богатите търговци-крале в един град на големци. Съзнанието, че притежава двадесет милиона долара, които постоянно се увеличават, съвсем не пролича в гласа му, нито пък смекчи грубото му ръмжене.
— Не съм те виждал, откакто е умрял старецът ти — забеляза Тим Хаган.
— Е, та нали сега ме виждаш — отвърна Дик. — Слушай какво, Тим. Дошъл съм при тебе по работа.
— Почакай да занеса бирата на моя старец — каза Тим, като огледа с опитно око пяната в съда. — Ще си раздере гърлото от крясъци, ако му я занеса без пяна.
— О, ще я разклатиш и готово — посъветва го Дик. — Трябваш ми само за минутка. Тази вечер ще офейкам оттук. Искаш ли и ти да дойдеш?
Мъничките сини ирландски очи на Тим блеснаха от любопитство.
— Накъде? — запита той.
— Не знам. Ще дойдеш ли? Ако дойдеш, ще обсъдим всичко по пътя. Теб по ти сече главата за тези неща. Какво ще кажеш?
— Старецът ще ме смаже от бой — рече колебливо Тим.
— И друг път го е правил, пък не виждам да си нещо особено пострадал — възрази малко безсърдечно Дик. — Ти само кажи и ще се срещнем до станцията на сала довечера в девет. Е, какво ще речеш? Аз ще бъда там.
— Ами ако не дойда? — запита Тим.
— Все едно, аз и тъй и тъй ще замина. — Дик се обърна, сякаш готов да си тръгне, после се спря и каза небрежно през рамо: — По-добре ще е да дойдеш.
Тим разклати бирата, отговаряйки със същата небрежност:
— Дадено. Ще дойда.
След като се раздели с Тим Хаган, Дик изгуби цял час да търси някой си Маркович, негов съученик, чийто баща държеше ресторантче, радващо се на славата, че в целия град там се поднасят най-хубавите обеди за двадесет цента. Малкият Маркович дължеше на Дик два долара и Дик си получи един долар и двадесет цента с уговорката, че с това се заплаща целият дълг.
Сетне, с известно стеснение и смущение, Дик тръгна надолу по Монтгомери стрийт, като се мъчеше да избере някое от многото заложни дюкянчета, които украсяваха тази оживена улица. Най-после, като се вмъкна с отчаяна решителност в едно от тях, той успя да заложи срещу осем долара и една квитанция златния си часовник, който той знаеше, че струва най-малко петдесет долара.
Вечерята в двореца на Ноб Хил се поднасяше в шест часа и половина. Той се прибра в седем без четвърт. Посрещна го мисис Съмърстоун. Тя беше пълна, възрастна жена от западнало благородно семейство, дъщеря на известния Портър Рикингтън, чийто фалит в средата на седемдесетте години бе разтърсил цялото Тихокеанско крайбрежие. Въпреки пълнотата си тя страдаше от това, което наричаше разстроени нерви.
— Не може така, Ричърд, никак не може — смъмри го тя. — Вечерята е готова от петнадесет минути, а вие още не сте си измили ръцете и лицето.
— Прощавайте, мисис Съмърстоун — извини се Дик. — Никога вече няма да ви карам да ме чакате. И изобщо никога вече не ще ви безпокоя.
Докато вечеряха с голяма изисканост, двамата сами в обширната трапезария, Дик се стараеше да накара дамата да се почувствува като у дома си, защото, макар и да знаеше, че тя е при него на заплата, той смяташе, че трябва да се държи с нея като гостенка.
— Тук ще се чувствате много удобно — обеща той, — след като се наредите. Това е една уютна стара къща и повечето слуги работят тук от много години.
— Но Ричърд — усмихна му се сериозно тя, — дали ще се чувствам добре, или не, ще зависи не от слугите, а от вас.
— Ще направя всичко, което е по силите ми — каза любезно той. — И дори повече. Много съжалявам, че закъснях за вечеря. Ще минат години и години и никога вече не ще закъснявам. Няма никак да ви безпокоя. Ще видите. Все едно, че няма да съм в къщи.
Когато й пожела лека нощ, отивайки да си легне, той добави като заключителна мисъл:
— Предупреждавам ви за едно нещо: за А-Синг, готвача. Той работи у нас от много години — не знам, може би от двадесет или от тридесет. Готвил е за баща ми дълго преди да е построена тази къща и преди аз да съм се родил. Той си има особени права. Толкова е свикнал да върши всичко по своему, че ще трябва да го пипате с ръкавици. Но обикне ли ви веднъж, не ще пожали и глупавата си глава, за да ви задоволи. Обича ме точно по този начин. Направете тъй, че да ви обикне и тук ще си живеете царски. И честна дума, няма да ви създавам никакви безпокойства. Всичко ще си върви по реда, все едно, че изобщо не съм тук.