ГЛАВА V
В девет часа вечерта, точно на секундата, облечен в най-старите си дрехи, Дик се срещна с Тим Хаган до станцията на сала.
— Няма смисъл да се ходи на север — рече Тим. — Ще настъпи зима и ще стане трудно за спане. Ако искаш, да тръгнем на изток — с други думи, Невада и пустините.
— Някоя друга посока? — запита Дик. — Лошо ли ще е да тръгнем на юг? Можем да се отправим към Лос Анжелис и Аризона, и Ню Мексико — и Тексас.
— Колко пари имаш? — запита Тим.
— За какво? — попита в отговор Дик.
— Трябва да се измъкнем оттук по-скоро, а най-бързо ще се движим, ако в началото плащаме пътя си. За мене работата е лесна; но ти си друго. Онези чичовци, дето се грижат за тебе, ще вдигнат голяма олелия. Веднага ще изпратят цяла тълпа детективи. Трябва да ги заблудим.
— Тогава нека ги заблудим — съгласи се Дик. — Един-два дни ще правим къси скокове ту насам, ту натам, като ще заплащаме пътя си, а повечето време ще се крием, докато стигнем до Трейси. Тогава ще престанем да плащаме и ще се отправим на юг.
Цялата тази програма бе грижливо изпълнена. Накрая минаха през Трейси като редовни пътници, шест часа след като местните полицейски власти се бяха отказали вече да претърсват влаковете. За по-голяма предпазливост Дик предплати пътя и отвъд Трейси, до Модесто. Сетне, по съвета на Тим, те пътуваха, без да плащат, в товарните, багажните и конските вагони. Дик купуваше вестници и плашеше Тим, като му четеше трагичните съобщения за отвличането на младия наследник на Форестовите милиони.
А там, в Сан Франциско, тримата опекуни предлагаха награди общо за тридесет хиляди долара на всички, които биха открили и върнали техния възпитаник. И Тим Хаган, като четеше тези съобщения, докато двамата лежаха в тревата край някоя цистерна с вода, запечати завинаги в ума на Дик мисълта, че неподкупната почтеност не се среща само у хората от определени места или класи, а може да вирее както в дворците на хълма, така и в жилището над някоя бакалница долу в низините.
— Дявол да го вземе — обърна се Тим, не толкова към Дик, колкото към заобикалящия го пейзаж, — каква олелия ще вдигне старецът, ако те издам за тези тридесет хиляди. Просто ме е страх да си помисля.
И от това, че Тим открито заговори по този въпрос, Дик заключи, че синът на полицая в никакъв случай нямаше да го предаде.
Дик поведе разговор на тази тема чак шест седмици след това в Аризона.
— Слушай какво, Тим — каза той, — аз имам цели купища пари. Те постоянно се увеличават, а както сам виждаш, не харча ни стотинка от тях, макар че тая мисис Съмърстоун си пипва хиляда и осемстотин долара суха пара годишно, при пълен пансион, и си има файтони на разположение, докато ти и аз сме доволни, ако намерим остатъци от яденето на някой огняр в локомотивните депа. Но все пак паричките ми растат. А колко е десет процента от двадесет долара?
Тим Хагън впери очи в трептящата мараня на пустинята и се помъчи да реши задачата.
— Колко е една десета от двадесет милиона? — попита раздразнено Дик.
— Е, два милиона, разбира се.
— Така, пет процента са половината на десет процента. А колко ще дадат двадесет милиона за една година при пет процента лихва?
Тим се поколеба.
— Половината. Половината на два милиона! — извика Дик. — При това положение всяка година аз забогатявам с един милион. Вникни добре в това и чуй по-нататък. Когато стана добро момче и реша да се върна — но трябва да минат още години и години, — ние ще нагласим работата двамата. Когато ти кажа, ти ще пишеш на баща си. Той ще хукне на уговореното място, ще ме вземе и заведе у дома. Тогава ще пипне тридесетте хиляди долара награда от опекуните ми, ще напусне полицейската си служба и най-вероятно ще отвори кръчма.
— Трийсет хиляди са дяволски голяма сума — забеляза Тим, изразявайки по този небрежен начин благодарността си.
— Не и за мене — подцени Дик щедростта си. — Тридесет хиляди влизат в един милион тридесет и три пъти, а един милион е само годишната лихва на парите ми.
Но Тим Хаган не доживя да види баща си съдържател на кръчма. Два дни след това, когато влакът бе спрял на дървен мост без перила, един спирач, който би трябвало да е по-предвидлив, свали момчетата от празния товарен вагон, в който се криеха. Мостът бе прехвърлен над каменистата урва. Дик погледна надолу към камънаците на дълбоката пропаст и се поколеба.