— На моста има място — каза той, — но ако влакът тръгне?
— Няма да тръгне… бягайте, докато има време — настоя кондукторът. — Машината взима вода на другия край. Винаги прави това тук.
Но този път машината не взе вода. При следствието се установи, че машинистът видял, че във водонапорната кула няма вода, и подкарал влака. Двете момчета едва бяха скочили от страничната врата на товарния влак и преди още да направят и двадесетина стъпки по тясната пътечка между линията и пропастта, влакът потегли. Дик, който беше бърз и съобразителен и умееше да се пригажда към обстоятелствата, мигом се свлече, опирайки се на моста с ръце и колене. Това му осигури по-добра опора и повече място, защото се бе сгушил под издадените части на товарните вагони. Тим, който не съобразяваше и не се пригаждаше така бързо и който освен това бе обхванат от келтска ярост против кондуктора, вместо да клекне и да се опре на ръце и колене, остана изправен, за да излее мнението си за него в поток гневни, предавани от поколение на поколение изрази.
— Лягай!… Долу! — крещеше Дик.
Но Тим пропусна удобния случай. Засилила се надолу, машината бързо повлече влака. С лице към движещите се вагони, само с въздуха зад гърба си и с пропастта под краката си, Тим се опита да се отпусне на ръце и колене. Но още при първото движение на раменете той се блъсна о вагона и едва не изгуби равновесие. По някакво чудо успя да се задържи и остана прав. Влакът се движеше все по-бързо и по-бързо. Невъзможно му беше да клекне.
Дик, застанал на колене, задържайки се по някакъв начин, наблюдаваше всичко. Влакът набра скорост. Вагоните се движеха все по-бързо. Запазил хладнокръвие, с гръб към пропастта, с лице към движещите се вагони, изпънал ръце до тялото си, без друга опорна точка освен земята под краката си, той се олюляваше, но пазеше равновесие. Колкото по-бързо се движеше влакът, толкова по-силно се клатеше Тим, докато най-после с усилие на волята застана устойчиво и престана да се клати. И всичко щеше да свърши благополучно, ако не беше един особен вагон. Дик го знаеше и го видя да се приближава. Той беше „луксозен конски вагон“, шест инча по-широк от останалите. Дик видя, че и Тим го забеляза. Видя как Тим напрегна всички сили да се справи с положението, когато тясното пространство, на което се крепеше, изведнъж щеше да се намали с още половин фут. Тим бавно и уплашено се наклони назад, назад, до крайния предел, и все пак недостатъчно. Нещастието беше неизбежно. Ако вагонът беше само с един инч по-тесен, той би устоял. Един инч — и вагонът щеше да мине покрай него, а той щеше да падне на релсите зад влака. Но именно този инч го погуби. Вагонът блъсна Тим. Той два пъти се олюля встрани, два пъти се превъртя във въздуха и полетя с главата надолу към скалите.
След като се удари, Тим не помръдна. Падайки от седемдесет фута височина, той счупи врата си и смаза черепа си. И там именно Дик видя за първи път смъртта — не прилично наредената, благопристойна смърт в цивилизованото общество, където и лекари, и сестри, и инжекции облекчават обречения при преминаването му в мрак, където и тържествеността, и обредите, и цветята, и погребалните служби смекчават скръбта при изпращането й прощаването с покойника — а внезапната примитивна смърт, грозна и неукрасена, като смъртта на бивол или на тлъста свиня с прерязана вратна артерия.
И точно там Дик научи нещо повече — превратността на живота и съдбата: враждебността на вселената към човека; необходимостта бързо да съобразяваш и да действаш, да виждаш и знаеш, да бъдеш умерен и решителен, мигом да се приспособяваш към внезапните промени в съотношението на силите, които управляват всичко живо. И точно там, над обезобразените и смазани останки на този, който само миг преди това беше негов другар, той разбра, че не трябва да се доверява на илюзиите и че единствено действителността никога не лъже.
В Ню Мексико Дик случайно попадна в една скотовъдна ферма, наречена „Джингл-боб“, северно от Росуел, в долината Пекос. Той нямаше още четиринадесет години; там го приеха като талисман на цялата ферма и скоро стана любимият каубой на каубои, които даже на официални документи се подписваха с такива имена като „Див кон“, „Били елена“, „Бумър Дякона“ и „Високия джоб“.
За шест месеца, прекарани във фермата, Дик придоби физическа ловкост и закали тялото си, събра познания по коневъдство, стана добър ездач и опозна хората в тяхната първобитна и сурова същност — и тези познания му останаха богатство за цял живот. Той научи и още неща. Така например научи много от Джон Чисъм, собственика на „Джингл-боб“, на „Воск Гранд“ и на други скотовъдци ферми чак до реката Блек Ривър и отвъд нея. Джон Чисъм, „крал на едрия добитък“, бе предвидил възникването на дребните ферми и бе превърнал откритите, обширни имения в отделни, оградени с бодлива тел парцели. За тази цел той бе закупил всички околни участъци, където имаше вода, като използваше съвсем безплатно милионите акри съседни земи, които нямаха никаква стойност без водата, намираща се под негов контрол. И в разговорите край огъня, на открито, или във фургона за хранителни припаси, сред каубоите с четиридесет долара месечна заплата, които не бяха предвидили онова, което бе предвидил Джон Чисъм, Дик разбра точно защо и как Джон Чисъм бе станал „крал на едрия добитък“, докато хиляди негови съвременници му работеха на надница.