Мъжът и жената отправиха жаден взор през отворените френски прозорци и мрежестата стена на спалната веранда към пътя между люляците, като със затаен дъх чакаха да видят едрия жребец, който тръбеше своя любовен призив. Отново, скрит от погледа им, той протръби и Дик каза: — Ще ти изпея една песен, моя горда луна. Тя не е моя. Тя е на Планинеца. Нея цвили той. Послушай. Ето пак я пее. Това е песента му: „Чуйте ме! Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете. Гласът ми изпълва ширните долини. Кобилите ме чуват и трепват в спокойните си пасища, защото ме познават. Тревата расте все по-буйна и по-буйна, земята прелива от живителна сила, а дърветата — от мъзга. Пролетта дойде. Моята пролет. Аз съм властелин в моето царство на пролетта. Кобилите помнят гласа ми. Те ме познават чрез кръвта на своите майки. Чуйте ме! Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете, а ширните долини са мои глашатаи; с ехото си разнасят вестта, че ида.“
Паола се притисна по-силно до съпруга си, а и той я притисна, устните й докоснаха челото му и двамата впериха очи в пустия път между люляците, докато най-после, подобно на красиво и величествено видение, пред погледа им се появи Планинеца. Приличният на мушица човек на гърба му изглеждаше смешно малък. Очите на Планинеца горяха диво със синия блясък, който святка в погледа на породистите жребци. Той ту допираше муцуна до тръпнещите си от вълнение колена, а под напора на буйния му порив от нея излитаха пръски пяна, ту я извисяваше към небето и надаваше властния си страстен призив, който разтърсваше въздуха.
И почти като ехо, отдалеко долетя в ответ нежно сладостно цвилене.
— Това е Принцеса Фодърингтън — прошепна Паола.
Отново се раздаде тръбният призив на Планинеца и Дик запя: „Чуйте ме! Аз съм Ерос! Аз тъпча хълмовете!“
И за един само миг, сгушила се нежно в прегръдката му, Паола изпита ревност от възхищението на съпруга си към това великолепно животно. Но ревността й веднага изчезна и като се почувствува виновна, тя извика весело:
— А сега, Червени облако, изпей ми песента за жълъда!
Дик вдигна към нея полуразсеян поглед от брошурата, в която бе пъхнал пръст, и сетне със също такъв весел глас запя:
Докато той пееше, тя се бе притиснала много плътно до него, но в следната минута почувствува нетърпеливото движение на ръката, която държеше брошурата за свинете, и улови бързия, макар и неволен поглед към часовника на писалището му, показващ 11:25. И тя отново се опита да го задържи, и в думите й също тъй неволно се промъкна нотка на лек упрек.
— Странно и чудно създание си ти, Червени облако — промълви бавно тя. — Понякога съм почти убедена, че си същински индианец, Червения облак, който посажда своите желъди и излива в песен първобитната си радост от труда. А понякога за мене ти си едва ли не свръх съвременният човек, последната дума в царството на двуногите, мъж, за когото статистическите таблици са крепост, която трябва да се превземе с обсада, като в същинска Троянска война, или пък те виждам въоръжен със стъклени тръбички и спринцовки за подкожни инжекции, повел гладиаторска борба срещу тайнствени микроорганизми. Има и моменти, когато почти ми се струва, че трябва да носиш очила и да си плешив; почти ми се струва…
— Че защото съм вече грохнал, нямам право да държа в обятията си жена — довърши той вместо нея, като я притисна още по-силно. — Че съм един глупав учен звяр, който не заслужава своето „суетно, ефирно, с розов дъх създание“. Слушай какъв план имам. След няколко дни…
Но планът му умря още при раждането си, защото зад гърба им се чу сдържано предупредително покашляне, и като извърнаха едновременно глави, те видяха помощник-секретаря Бонбрайт със сноп жълти листове в ръка.
— Четири телеграми — промърмори с извинение в гласа си той. — Мистър Блейк смята, че две от тях са много важни. Едната е във връзка с изпращането на онези бикове за Чили…
Като се отдели бавно от мъжа си и се изправи, Паола почувствува как той се изплъзва от нея и отива при своите статистически таблици, товарителници, секретари, управители и завеждащи служби.
— Ей, Паола — провикна се Дик, когато тя вече изчезваше през вратата, — аз кръстих новия прислужник — ще го наричаме О’Хо. Харесва ли ти?
Отначало в отговора й прозвучаха нотки на униние, прогонено от усмивката й.
— Ти все си играеш с имената на прислужниците ни.
— Никога не правя това с моите расови животни — увери я тържествено той, макар че лукавото пламъче в очите му го опровергаваше.