И Дик запя като малко момченце:
— Плагиат! — извика Ернестина, след като смехът стихна.
— Разбира се — съгласи се Дик. — Взех я от „Фермер и животновъд“, този вестник пък я е препечатал от „Вестник на свиневъда“, той — от „Западен юрист“, той пък — от „Обществен глас“, а той безсъмнено я е взел от самото малко момиченце или по-право от учителката в неделното училище. Впрочем убеден съм, че е била напечатана най-напред в „Нашите безсловесни животни“.
Бронзовият гонг удари втори път и Паола, прегърнала с едната си ръка Дик, а с другата Рита, поведе компанията към къщата: шествието се завършваше от Бърт Уейнрайт, който показваше на Лют и Ернестина някаква нова стъпка на танго.
— Още едно нещо, Тейър — каза полугласно Дик, след като се освободи от девойките, които се суетяха с Тейър и Незмит на площадката на стълбата, която водеше надолу към столовата, — преди да ни напуснете, хвърлете поглед на онези мериносови овци. Аз наистина мога да се перча с тях и американските търговци на овци ще идват да им се възхищават. Разбира се, започнах да ги развъждам от внесени отвън животни, по успях да получа калифорнийска порода, която ще накара френските овцевъди да ахнат. Отидете при Уордмън и си изберете от тях. Повикайте Незмит да ги прегледа с вас. Вземете половин дузина в товарния си вагон заедно с благопожеланията ми и нека вашите скотовъди от Айдахо им се порадват.
Насядаха край масата, която можеше безкрайно да се разтяга, в дълга, ниска столова, точно копие на столовите от хасиендите на кралете-земевладелци в стара Калифорния. Подът се състоеше от големи кафяви плочи, а сводестият таван и стаите бяха боядисани бяло; огромната неукрасена каменна камина можеше да служи за образец на масивност и простота. През прозорците с дълбоки амбразури се виждаха зелени клони и цветове и от цялата стая лъхаше чистота, строгост и свежест.
Стените бяха украсени — но не претрупани — с няколко картини, като най-почетно място заемаше едно произведение на Ксавие Мартинес — тъжен мексикански пейзаж в мрачни сиви тонове, изобразяващ пеон, който с помощта на криво дървено рало и два бивола прокарва черни бразди през печалната, безкрайна мексиканска равнина. Имаше и по-весели картини из по-раншния калифорнийско-мексикански живот: пастел от Реймърс с евкалиптови дървета в здрач, на фона на леко докосната от залеза планина в далечината; лунен пейзаж от Питърс; и една картина от Грифин — стърнище, зад което в блясъка и маранята на калифорнийското лято се издигат кафяво-жълтеникави хълмове, прорязани от залесени, обвити в лилава омара долове.
— Знаете ли какво — прошепна полугласно Тейър на Незмит, докато Дик и девойките усилено си разменяха шеги и весели закачки, — за статията ви има чудесен материал, ако пишете за Голямата къща. Видях столовата на прислугата. На всяко ядене там сядат четиридесет души, заедно с градинарите, шофьорите и помощниците отвън. Цял пансион. Тук е нужна глава, нужна е система, казвам ви. Онзи там китаец, О’Джой, е същински вълшебник. Той е домакинът ли, управителят ли — не знам как да го нарека — на цялата къща, но, бога ми, всичко върви гладко, като на колела.
— Истинският вълшебник е Форест — посочи го с глава Незмит. — Той е мозъкът, който подбира чужди мозъци. Би могъл да ръководи армия, предизборна кампания, правителство, дори цирк с три арени.
— Последното е наистина комплимент! — съгласи се със смях Тейър.
— Знаеш ли, Паола — обърна се през масата Дик към жена си, — току-що ми съобщиха, че Греъм пристига утре сутринта. Най-добре кажи на О’Джой да го настани в наблюдателната кула. Помещението е просторно и може той да изпълни заканата си и да се залови с книгата си.
— Греъм?… Греъм? — мъчеше се да си припомни на глас Паола. — Познавам ли го?
— Виждала си го веднъж преди две години в Сантяго, в кафене „Венера“. Вечеряхме заедно.
— Аха, един от флотските офицери? Дик поклати отрицателно глава.
— Цивилният. Не си ли спомняш онзи едър рус мъж — ти разговаряше с него за музика в продължение на половин час, докато капитан Джойс всякак се мъчеше да ни докаже, че Съединените щати трябва да се разправят с Мексико с железен юмрук.
— О, разбира се — смътно си спомни Паола. — Бяхте се срещали някъде по-рано… В Южна Африка, нали? Или на Филипините?
— Точно той. В Южна Африка. Евън Греъм. Втори път се видяхме на пощенския кораб „Таймс“ в Жълто море. А след това пътищата ни десетина пъти се пресичаха, без да можем да се видим — до онази вечер в кафене „Венера“.