Спомням си — той беше отплувал от Бора-Бора на изток, два дни преди аз да хвърля там котва на път за Самоа, плувайки на запад. Напуснах Апиа, c писма за него от американския консул, един ден преди той да дойде там. В Левука се разминахме с три дни — тогава аз бях на борда на „Уайлд дък“, а той бе напуснал Сува като гост на един британски кръстосвач. Сър Иврърд Им Търм, британски върховен комисар за Южните морета, ми даде други няколко писма за Греъм. Пропуснах го в Порт Резълюшън и във Вила, на Новохебридските острови. Кръстосвачът предприел увеселително пътешествие. В Архипелага Санта Крус току си играехме на гоненица. Същото беше край Соломоновите острови. След като обстрелвал канибалските села в Ланга-Ланга, кръстосвачът потеглил сутринта. Аз пък доплувах там същия ден следобед. Изобщо не можах да му предам лично тези писма и го видях едва в кафене „Венера“ преди две години.
— Но що за човек е той? — запита Паола. — И каква е тази негова книга?
— Преди всичко, ако започнем от края, той е разорен. Останал му е няколко хиляди долара годишен доход, но цялото наследство от баща му е отишло по дяволите. Не, не го е прахосал. Направил големи капиталовложения и „мълчаливата паника“ от преди няколко години му помела всичко. Но той не хленчи.
Греъм е чиста проба човек, от стар американски род, свършил е университета „Йейл“. Книгата — той очаква да спечели нещичко от нея — обхваща миналогодишното му пътешествие из Южна Америка от западното до източното крайбрежие. Това е в по-голямата си част девствена земя. Бразилското правителство доброволно му отпусна хонорар от десет хиляди долара за сведенията, които той му донесе относно неизследваните области на страната. О, той е мъж, истински мъж. Стопроцентов мъж. Познат ти е този тип — чистосърдечен, великодушен, силен, прост; бил навсякъде, видял всичко, знае по много за много неща, праволинеен, честен, гледа те право в очите — с една дума, мъж в истинския смисъл на думата.
Ернестина изръкопляска и като хвърли дразнещ предизвикателен и победоносен поглед на Бърт Уейнрайт, възкликна:
— И той идва утре!
Дик поклати укоризнено глава.
— О, не, Ернестина, там нищо няма да стане. И други, също така мили момичета като тебе, са се опитвали и по-рано да уловят Евън Греъм и между нас казано, не ги обвинявам. Но той има пъргави и бързи крака и на никоя още не се е удало да го покори или да го притисне в ъгъла, където, замаян и задъхан, машинално да промълви „да“ в отговор на известни въпроси, а когато дойде на себе си, да се види със завързани ръце и крака, в плен, жигосан и оженен. Забрави го, Ернестина. Стой си при златната младеж и я остави да рони златните си ябълки. Събирай ги, а заедно с тях и златната младеж, и през всичкото време, докато впримчваш някой бързоног момък, ти си давай вид, че уж не успяваш. Но остави Греъм; той не участвува в играта. Той е почти на моите години и подобно на мене е преживял какви ли не изпитания. Но той знае как да спасява кожата си. Минавал е през огън, вода и желязо; могат да го притиснат до стената, да го сломят, но не и да го уловят. Млади девойки не го интересуват. Можеш да го обвиниш в колебливост, но аз ще ти кажа, че той е само стар, кален от живота, и много, много мъдър.
ГЛАВА IX
— Къде е моето момче в бричове? — викаше Дик, като тропаше и дрънчеше с шпори из цялата Голяма къща, търсейки своята малка стопанка.
Той дойде до вратата, водеща към дългото крило, където бяха стаите й. Това беше огромна дървена врата без дръжка в облицована с дърво стена. Но Дик знаеше къде беше скритата пружина — тайна, известна само нему и на жена му, — натисна я и вратата се разтвори широко.
— Къде е моето момче с бричове? — извика той и затропа по безкрайния коридор.
Погледна в банята с вкопания римски басейн и слизащи надолу мраморни стъпала, погледна към гардеробната и стаята за обличане, но напразно. Премина през ниската широка стълба, водеща към стаята, която тя наричаше „кулата на Жулиета“, с празния сега диван под прозореца, и трепна при вида на прозрачните, изящни, дантелени принадлежности на дамския тоалет, които той знаеше, че тя бе пръснала наоколо заради особеното чувствено удоволствие, което изпитваше, когато ги съзерцаваше. Спря се за миг пред една подставка за рисуване; неколкократно повтаряният вик замря на устата му и той се разсмя с възхищение, познал в току-що нахвърляните линии на етюда фигурата на недодялано, кокалесто, мършаво жребче, отбито от майка си, което отчаяно цвили за нея.