— Но тогава не е имало ни люцерна, ни артезиански кладенци — утеши го Дик. — Още не е било дошло времето на късорогите. Само дребните животни са можели да издържат на сушата. Били са устойчиви, но леки на килограми. Пък и хладилните параходи още не са били изнамерени. А тъкмо това изобретение направи тук цяла революция в животновъдството.
— Освен това тогава бях още хлапак — добави Греъм. — Макар че това не винаги има значение. По същото време със същата работа се занимаваше и един млад германец, който вложи в нея десет пъти по-малко капитал от мене. Удържа и на сушави години, и на трудни години, и на всичко. Сега състоянието му възлиза на седемзначни цифри.
Те обърнаха конете си към Голямата къща. Дик вдигна ръка, за да погледне часовника си.
— Имаме много време — увери той гостенина си. — Знаете ли защо онзи млад германец е издържал на всичко? Не е имал друг изход. А вие сте имали бащините си пари зад гърба си и както ми се струва, не само че ви се е искало да поскитате из света, но лошото в случая е било и това, че сте могли да си позволите да осъществите желанието си…
— Ето там са рибните езера — додаде след малко Дик, като посочи с глава вдясно към едно невидимо място отвъд люляците. — Ще имате достатъчно възможност да ловите пъстърва, морски костур и дори морски котки. Знаете, аз съм скъперник: обичам всичко да работи. Осемчасовият работен ден може да си има оправдание, но водата у мене работи цели двадесет и четири часа в денонощие. Езерата са разположени в групи според вида на рибата. Но водата започва работата си горе в планините. Тя напоява двадесетина планински ливади, преди да се спусне надолу, а благодарение на следващите няколко мили камениста местност тя се пречиства и става бистра като сълза; водопадът, който се образува при спускането й от височините, произвежда половината от енергията, необходима за имението, и ни осигурява напълно електрическото осветление. След това тя напоява по-ниските площи, влива се тук в рибните езера, сетне изтича от тях и по-нататък напоява грамадни пространства люцерна. И повярвайте, ако след това тя не се разливаше в долината на река Сакраменто, щях още да я използвам за напояване.
— Виж ти какъв човек — разсмя се Греъм, — та вие бихте могли да напишете цяла поема за чудесата на водата. Срещал съм огнепоклонници, но вие сте първият човек, когото виждам да боготвори водата. И живеете не в пустиня, а на вода — простете несполучливия ми израз, — но както казах… Греъм не можа да довърши мисълта си. Отдясно, недалеч от тях, се разнесе звънкото чаткане на конски копита по бетон, последвано от силен плясък във вода и изблик на женски викове и смях. Изведнъж във виковете прозвуча тревога и се чу такова громко плискане и трополене, сякаш се давеше огромен звяр. Дик наклони глава и бързо подкара коня си през люляците, следван по петите от Греъм, възседнал своята Алтадена. Те излязоха на едно открито пространство между дърветата, под ослепителния блясък на слънцето, и пред очите на Греъм се разкри най-необикновената гледка, която бе виждал някога в живота си.
Сред заобиколеното от три страни с дървета открито пространство се намираше четвъртит бетониран басейн. Горният край, по цялата му широчина, лъщеше от тихо плъзгащата се по него вода. Страните му бяха отвесни. Долният край, неправилно надиплен, постепенно се спускаше към сушата. Тук, обхванат от тревога, стигаща до ужас, възбудено подскачаше каубой в панталони от меча кожа и машинално повтаряше: „О, божичко! О, божичко!“ — като ту издигаше гласа си, ту го снишаваше в отчаяние. В по-далечния край, с лице към него, в бански костюми и със спуснати във водата крака, седяха три ужасени нимфи.
В басейна, в центъра на цялата картина, грамаден дорест кон, мокър и лъскав като атлаз, стоеше във водата изправен на задните си крака и удряше във въздуха с огромните си предни копита, блеснали като мокра стомана на слънчевата светлина, а на гърба му, постоянно плъзгаща се надолу, едва се крепеше една бяла фигурка, която Греъм отначало взе за някакъв прекрасен юноша. И чак когато жребецът потъна надолу и отново се показа над водата, удряйки мощно с крака и копита, Греъм разбра, че на гърба му седи жена — бяла като копринения бял костюм за къпане, който я обвиваше плътно, че тя изглеждаше изваяна от бял мрамор. Като мраморен беше гърбът й и само тънките, деликатни мускули се движеха и извиваха под копринения костюм, докато тя се мъчеше да задържи главата си над водата. Стройните й закръглени ръце се преплитаха в дългата полупаднала грива на жребеца, а кръглите й бели колене се плъзгаха по гладката, мокра, атлазена кожа, обвиваща напрягащите се раменни мускули на грамадния кон. Белите пръсти на краката й се впиха в хлъзгавите хълбоци на животното, като напразно търсеха ребро, на което да се закрепят.