В един миг — не, само в половин миг — Греъм схвана целия ужас на положението; разбра, че приказното бяло същество е жена и съзря цялата миниатюрност и нежност на тази фигурка, която се бореше като гладиатор. Тя му напомняше статуйка от дрезденски порцелан, съвсем малка и лека, случайно попаднала на гърба на огромно давещо се чудовище. Така дребна изглеждаше тя до гигантското тяло на жребеца, че приличаше на някакво крехко създание, на мъничка фея, дошла от царството на приказките.
Докато тя притискаше буза до дългата извита шия, златистокафявата й коса, мокра от водата, разпусната и разбъркана, сякаш се бе вплела в черната грива на жребеца. Но най-силно го порази лицето й. То беше лице на юноша и лице на жена; сериозно и същевременно възбудено, изразяващо удоволствие от играта с опасността. Това беше лице на бяла жена, при това напълно съвременна; и все пак на Греъм то се стори езическо. Човек не можеше да види такова същество и такава гледка през двадесетия век. Тази сцена идваше направо от древна Гърция. Напомняше илюстрациите на Максфийлд Париш към приказките на „Хиляда и една нощ“. Като че ли от тези дълбини щяха да се появят приказни духове или сякаш принцове в златни одежди, яхнали крилати змейове, щяха да се спуснат от синьото небе, за да спасят ездачката.
Жребецът отново се показа на повърхността, подхлъзна се и съвсем за малко щеше да се преобърне по гръб, потъвайки във водата. Чудесното животно и чудесната ездачка изчезнаха заедно под повърхността, а миг по-късно отново се появиха — жребецът все още размахваше във въздуха огромните си като чинии копита, а ездачката продължаваше да се държи за гладкия, покрит сякаш с коприна мускулест гръб на животното. Сърцето на Греъм замря, когато си помисли какво би могло да стане, ако жребецът се бе преобърнал. Случаен удар от някое от тези четири огромни копита можеше завинаги да угаси огъня на живота, който светеше в тази великолепна, бяла, с пламенен дух жена.
— Възседни шията му! — извика Дик. — Улови се за холката и стой на шията му, докато се закрепи!
Жената послуша; с бързо движение тя заби пръстите на краката си в изплъзващите се мускули на шията и като подскочи напред, вплела едната си ръка във влажната грива, издигнала нагоре другата, опипвайки главата на коня между ушите, тя се залови здраво за холката му. Следния миг, когато с преместването на тежестта й конят се закрепи на краката си, тя отново се плъзна на раменете му. Като стискаше с една ръка гривата, тя помаха с другата, пращайки приветствена усмивка на Форест; и както Греъм забеляза, тя беше запазила достатъчно хладнокръвие да види и него на коня му до Форест. Греъм долови също, че в извиването на главата и в помахването на ръката и имаше нещо повече от чувство на победа над опасността; естетичният усет й бе подсказал, че тази поза и движение са необходима съставка на общата картина, но те бяха най-вече израз просто на радост от смелата постъпка и на бликащата жизненост на духа и тялото, на цялото й същество.
— Малко жени са способни на такова нещо — каза спокойно Дик, когато Планинеца, запазвайки ловко хоризонталното си положение след като веднъж се бе задържал на него, доплува до долния край на басейна и се покатери по острия наклон при разтревожения каубой.
Той бързо надяна оглавника на коня, като пъхна мундщука между челюстите му. Но Паола, все още възседнала жребеца, се наведе напред, пое с властно движение юздата от ръцете на каубоя, обърна бързо Планинеца срещу Форест и го поздрави.
— А сега ще трябва да си отидете — извика тя. — Тук компанията е само женска и мъже не се допускат.
Дик се разсмя, поклони се в знак на съгласие и като обърна коня си, пое през люляците към шосето, следван от Греъм.
— Коя… коя е тя? — запита Греъм.
— Паола, мисис Форест, жената-момче, детето, което никога няма да порасне, най-своеволното облаче розов прашец, което някога е приемало формата на жена.
— Дъхът ми се взе — каза Греъм. — Вашите хора често ли дават такива представления?
— За първи път прави подобно нещо — отвърна Форест. — Това беше Планинеца. Премина с него по целия наклон на басейна, като на шейна, а той тежи цели две хиляди двеста и четиридесет фунта.
— Рискуваше да счупи неговите крака и шия и своите собствени — забеляза Греъм.
— Тридесет и пет хиляди долара струват тези крака и тази шия — усмихна се Дик. — Толкова ми предложи за него един частен конезавод миналата година, след като той взе всички награди по Тихоокеанското крайбрежие за това, че е породист и красив. А колкото се отнася до Паола, тя би могла всеки божи ден да чупи вратове и крака за тази сума, докато ме разори — само че не го прави. С нея никога не стават злополуки.