Нора Джейн се усмихваше, докато наблюдаваше съпруга си и най-малкия си син с допрени глави, единият Гиър — тъмнокос, като по-големия си син, а другият — рус като чичовците си.
— Във Венеция са, а оттам ще отпътуват за Капри. Той е изразил желание да посети „Синята пещера“, място, за което се безпокои, че скоро ще бъде погълнато от морето. Елизабет казва, че Родж няма да се спре, докато не видят и нарисуват всяка забележителност от Париж до Атина.
И двамата помълчаха известно време, всеки потънал в собствените си мисли. Изминали бяха пет години, откакто Родж официално се отказа от титлата си в полза на брат си, и две, откакто той, съпругата му и доведеният му син не бяха посещавали „Грийн Касъл“. Робърт се беше борил с брат си, като не искаше да приеме правата му на първороден син в замяна на значителен доход, но Родж беше непреклонен. Беше изживял шест години, оженен без любов, като през две от тях бе прикован за инвалидния стол, и възнамеряваше да прекара остатъка от живота си както сам пожелаеше. А той желаеше да пътува със съпругата си, да види много места. Това той смяташе за невъзможно преди, когато нямаше надежда да проходи отново. Сега беше щастлив, Елизабет и Роби също бяха щастливи и единственото, за което Робърт съжаляваше, беше, че брат му не ги посещава по-често.
И така, сега Робърт, който обичаше „Грийн Касъл“, но не го поставяше вече над всичко и над всеки, щеше някой ден да остави имението на по-големия си син, любимия му Патрик. За тригодишната си възраст той притежаваше всички признаци на амбициозност, като заявяваше, че не иска да е нищо друго, освен рицар, побеждаващ огнедишащи дракони.
— Къде са Патрик и Оливия? — попита Робърт след малко, като установи, че той, Нора Джейн и Арчибалд бяха сами в семейната гостна.
— Патрик е с Уилям и Пеги в конюшните, не си ли спомняш? Пеги твърди, че нищо не е по-важно от това той да яхне онова пони, което тя и брат ти му подариха за рождения ден. Рожденият му ден! Та той е чак след седмица! Но Пеги просто няма търпение да го настани върху първото му пони.
— А Оле? — поинтересува се Робърт, когато Мариан влезе в стаята и гушна Арчибалд, казвайки, че е наложително присъствието му в детската, където ще си пие чая. Това, изглежда, беше всичко, което Робърт можеше да направи, за да улови дирите на семейството си в неделите. А те бяха единствените дни, в които не обикаляше полята на „Грийн Касъл“, за да свърши някоя работа или да се възхити на факта, че имението се бе превърнало в най-хубавия имот в цяла югоизточна Англия.
Нора Джейн въздъхна шумно, давайки му да разбере, че, наричайки с това умалително име дъщеря им, е постигнал желания ефект, и отиде да седне до съпруга си.
— Оливия е на разходка с баба Темпъл и сър Хари с новата им карета. Мисля, че баба планира да отиде в Лондон за пролетния сезон на висшето общество и се упражнява да изглежда надменна, когато се включи в разходката там. Не че може да надмине дъщеря ни в това отношение. Робърт, не я наричай Оле.
Той реши, че е време да направи едно малко признание.
— Правя го само, за да се насладя на тези хубави кафяви очи, когато заискрят от възмущение.
Тя лепна на бузата му една бърза целувка.
— Знам това, скъпи. Точно за това го правя — да ти угодя и да се забавлявам.
Робърт обви с ръка раменете на Нора Джейн и я притегли към себе си, целувайки косата й. През цялото време Робърт се подсмихваше вътрешно, защото, интересувайки се къде са децата им, той всъщност се интересуваше дали е останал насаме с жена си.
— Значи децата ни има кой да ги забавлява. Това означава, че сме сами, нали така, малката ми? — попита той, като започна да си играе с кадифеното й ухо.
Тя се притисна до него.
— Точно така — съгласи се усмихната. — Децата са заети, братята ти са със съпругите си, Стивън още е в Шотландия, баба и сър Хари парадират величието си някъде навън, а Беси, бог да ни пази, е все още в Ямайка, омъжена за древен плантатор. Това позволява на нас, двама възрастни, женени хора, да позволим на старите си кокали да отпочинат в неделя следобед.
— По-добре си почивам в леглото — изрече провлечено той, като повдигна единия край на устата си в немирна усмивка.
— О, но защо това не ме изненадва? — контрира го Нора Джейн засмяно, докато той я изправи на крака и я грабна в обятията си. Беше му родила три деца, но все още му се струваше лека като перце. Неговата мъничка богиня. Малката му любимка.