Нора Джейн плъзна ръка в неговата. Разбра, че Уилям е едновременно пиян и някак си тъжен, една могъща комбинация от проблеми. Това незабавно предизвика съчувствието й. Той беше твърде млад, за да бъде обезверен от света. Дори не беше женен.
— Вероятно ще ме придружите до гостната, лорд Уилям — предложи тя, като го хвана под лакътя и го обърна внимателно, за да го насочи в правилната посока. — „Грийн Касъл“ е огромен и понякога се обърквам.
Той потупа ръката й приятелски, като й позволи да го води, и тръгна с прекомерно изправено тяло, като се надяваше така да прикрие клатушкането си.
— Колко прекрасно! Робърт се е оженил за дипломат. Но ти трябва да ми казваш Уил, скъпа сестро. Вече знаеш, че тук, в „Грийн Касъл“, се държим непринудено. Роби, Родж, Беси, Уил и… папа? Не. Не папа. Татко Гиър, става ли? Ей Богу! Това пък е притесняващо! Но няма защо да се безпокоим. Ще измислим нещо. Кажи ми, как ти харесва животът в „Грийн Касъл“ досега? Това ли е всичко, на което си се надявала?
— Всичко, на което съм се надявала ли? Предполагам, че да.
Лорд Уилям спря в началото на стълбите и адресира изказването си към малкия мраморен бюст на Атина, който си кротуваше в стенната ниша.
— Чу ли това, красавице? Лейди Робърт предполага — възкликна той, после се обърна към Нора Джейн. — Аз самият правя същото, скъпа. Предполагам. Предполагам, че животът е истински, защото е непоносимо глупаво да е фантастика. Предполагам, че брендито е дар от боговете, дали от тези на небето, или от другите в ада — отказвам да науча. Предполагам, че добрият Господ притежава прекрасно чувство за хумор. Иначе защо ще прави така, че джентълмените да губят косата си точно на върха на главите си, място, където с нищо не може да се прикрие скръбната загуба. Това би могло да става на темето, където може да бъде покрито съвсем добре, като се остави косата отгоре да стане по-дълга. Бог трябва да е обмислил това, нали разбираш, и е решил плешивината да е отгоре на главата, просто за да ни дразни. Много забавен приятел е този Господ.
Присвивайки очи, той се наведе над Нора Джейн, с изражение наполовина критикуващо, наполовина клоунско.
— А сега, сестро моя, кажи ми какво мислиш за всичко това?
— Изобщо не мога да проумея повечето неща, Уил — отговори Нора Джейн, смеейки се от все сърце. Колко хубаво бе да се разговаря с лорд Уилям! Нямаше нужда да обмисля думите си или да се преструва на лейди, за да не си спомни някой, че бе само внучка на месар. Освен това до утре сутринта лорд Уилям едва ли щеше да си спомня и думичка от това, което му бе казала. — Аз все още се опитвам да разбера каква е била причината Бог да сътвори мъжете и жените. И слоновете — каза му честно тя. — И буболечките! И паяците!
Уилям извъртя очи.
— Слоновете ли? Ти изчерпа темата, скъпа сестро. Не очакваш отговор сега, нали? Целият живот е съставен от глупави малки тайни. Всичките му причини, нередности, заблуди — грешки ли са те? Или лош късмет? Ужасяваща режисура? Или пък са част от някакъв грандиозен план? Със сигурност трябва да пия за тях — имам предвид да мисля за тях известно време.
Той огледа наоколо въпросително, после вдигна глава и попита:
— Защо стоим тук? Мястото изглежда доста странно за пребиваване, точно в най-горната част на стълбището. Някой може да се подхлъзне и да падне, нали знаеш? А и тук няма маса с напитки. Оттук нататък моята чаша — той я вдигна към устата си, поглъщайки съдържанието й на една дълга глътка — е празна.
— Бихме могли да слезем в гостната — предложи тя, след като внезапно си помисли, че Робърт може всеки момент да се появи в коридора. — Сигурно там има маса с напитки.
— Прекрасно! Ще си пийнем малко, преди гонгът отново да удари. По едно съвсем малко питие, нищо повече. Робърт, както знаеш, е заключил избите — шепнеше той в ухото на Нора Джейн, докато заедно се препъваха надолу по стълбите. — Мисля, че очаква от мен да порасна или нещо такова. Проклет моралист е нашият Роби! Сега той е женен, както знаеш.
— Май наистина е така, Уил. Чух да се носи някаква мълва по този въпрос.
— Разбира се, че си чула. Аз съм пиян, така ми се струва. Но много те харесвам, Нора Джейн Гиър. Наистина.
— Благодаря, Уил — отговори тя поласкана. Въпреки че беше потънал дълбоко в чашите си, лорд Уилям беше изключително приятен, хубав джентълмен и първият, който някога й бе признал, че я харесва. А всичко, което Робърт й бе казал, бе, че не я обича.
Все още крепейки Уилям за ръката, Нора Джейн влезе с него в гостната. Огромната стая бе празна, с изключение на графа на Ийстърли, който седеше в инвалидния си стол пред огнището, с гръб към тях.