— Повярвай, Робърт — каза графът, положил усилия да обърне стола си, за да застане с лице към вратата. — Исусе Христе, ти наистина имаш късмет! Но Уилям е прав. Беси е там и кудкудяка като квачка над пилето си, което току-що е паднало в кална локва. Ако не направиш нещо, тя ще разплаче детето само след миг.
Предупреждението на графа бе достатъчно да извади лорд Робърт от зашеметяващото смайване и да го накара да действа. Той пресече гостната бавно, но целенасочено, заставайки пред Беси, за да поеме студената леко разтреперана ръка на Нора Джейн.
Покланяйки се, той целуна връхчетата на пръстите й после се изправи, здраво хвана ръката й и изрече:
— Ти си истинско видение на красотата тази вечер скъпа моя, и цялото чакане си струваше.
— Наистина ли, Робърт? — попита Нора Джейн, а огромните и кафяви очи се изпълниха с разбиране, защото тя смяташе, че това бе благородна лъжа от негова страна.
— Да, малката ми, наистина. Ти си красива. Но Уилям ми каза, че стомахът му се оплаква, гърлото му пресъхва и Бабит е готов да ни призове на масата. Мога ли да поема ръката ти?
— Не, съвсем определено не можеш — прекъсна го Уилям изниквайки до Нора Джейн, като че ли беше самият Мерлин, сътворил се от ефира. — Много ти е вързан езикът, братко мой, а аз съм абсолютен експерт по комплиментите. — Той пое другата ръка на Нора Джейн и й се усмихна. — Ти си най-великолепното творение, което аз, пиян или трезвен, някога съм виждал. Видение, което заслепява очите. Божествено създание! Ела, моя малка нимфо! Амброзията ни чака! Извини ни, Беси — каза той, като гласът му стана доста остър. — И си затвори устата. Отблъскващо е да зееш така.
— Роджър! — възкликна Беси, вдигнала поли, за да изтича до съпруга си с напиращи сълзи в хубавите си сини очи. — Как можеш просто да си седиш там? Нима ще позволиш на тоя пиян простак да ме обижда?
— Точно така, Родж — доразви тази идея Уилям, като водеше Нора Джейн към столовата, — нима просто ще си седиш там? Защо не се вдигнеш да счупиш главата на този пиян простак заради ужасната обида? Хайде, хайде де, Родж. Две чудеса за един ден дали ще са възможни?
Беси подсмърчаше и въртеше възмутено очи после пристъпи зад инвалидния стол, готова да изиграе ролята на мъченица, като закара съпруга си, където трябва.
— Не се заяждай, Уилям — изрече Нора Джейн като се усмихваше, а в очите й танцуваше закачка. — Друго чудо ни очаква в столовата, ако имаме късмет.
Лорд Робърт се чувстваше повече от пренебрегнат и завиждаше на по-малкия си брат. Изоставен, той вървеше тъжно по петите на жена си, но се наведе малко напред, за да попита:
— Какъв вид чудо, Нора?
Тя се обърна. Усмивката й го ослепи, почти го накара да спре и внезапно го изпълни с непреодолимото желание да я вземе в прегръдките си, да се втурне с нея по стълбите и после да я люби, докато проплаче за милост. Но тогава си спомни, че тя бе плакала през брачната им нощ и снощи отново, и неговият плам, роден така внезапно, бързо угасна.
— Не искам да развалям изненадата, Робърт — каза тя с плътния си, леко дрезгав и винаги привлекателен глас, в който сега звучаха страстни нотки.
Не само сладка, не просто невинна, а сладко, невинно съблазнителна. Дори влудяваща. Дявол да го вземе. Какво ставаше с нея? А с него?
Бабит, който чакаше на входа на столовата със загадъчна усмивка на лицето си, мина напред и отвори двойните врати със замах, после отстъпи и се поклони, подканяйки семейство Гиър да влязат.
— Сега знам кой държи ключа на избите, Робърт — каза лорд Уилям, гледайки подозрително ухиления иконом. — Човекът е попрекалил с опитването на вината и е толкова трезвен, колкото аз съм китаец. Дявол го взел, Робърт, хвърли един поглед!
Лорд Робърт надникна зад гърба на брат си и усети как собствената му челюст увисва, тъй като блясъкът на столовата го шокира. Стори му се, че никога преди не бе виждал тази стая.
Свещи горяха във всички сребърни свещници по стените и върху страничните маси. А полилеят, обикновено толкова прашен и приличащ на беззъба стара вещица, отново се бе превърнал в най-бляскавия предмет на красотата. Навремето именно този полилей бе запленил Робърт, когато стана достатъчно голям, за да напусне детската стая и да вечеря с Родж и родителите си.
По стените все още нямаше картини и килимът все още бе изтънял и малко прашен, но останалата част от стаята бе преобразена. Дългата полирана маса сега бе обсипана с блестящи прибори и китайски порцелан. Огромната сребърна фруктиера, която бе видял за последен път захвърлена в един шкаф, сега заемаше почетно място в средата на масата. Ако баща му сега беше тук, още на другия ден щеше да продаде този предмет.