Нора Джейн направи всичко възможно да не критикува Рейчъл, една от няколкото нови прислужнички, които бе наела с препоръката на Бабит. Рейчъл бе потопила парцала във ведрото с мръсна вода и се бе приготвила да избърше плочите на пода пред едно от големите огнища в салона.
Нора Джейн нае Рейчъл и още няколко души от селото, понеже Робърт бе прехвърлил задачите, свързани с „Грийн Касъл“, изцяло върху плещите й. Тя трябваше да има грижата за всичко: от сметките за домакинството и планирането на менюто, до надзираването на малката армия от работници, които поправяха покрива, боядисваха или слагаха тапети по стените. Трябваше да подрежда наличните мебели и да купува нови. Накратко — трябваше да върши абсолютно всичко, свързано с ежедневното ръководене и реставриране на гигантската къща в имението.
Това беше хубаво, тъй като Нора Джейн се нуждаеше от нещо, което да ангажира съзнанието й, в противен случай щеше да прекарва времето си, плачейки. С това се занимаваше нощем. Тихичко хлипаше във възглавницата си, понеже вече от два месеца съпругът и спеше в тоалетната си стая.
— Рейчъл, скъпа, мисля, че и ти, и плочите ще се чувствате по-добре, ако смениш с чиста вода това ведро — каза спокойно тя. После се усмихна с благодарност, след като прислужничката се поклони недодялано и се втурна да изпълнява нареждането й. Нора Джейн се обърна да погледа огромния салон, който бе значително подобрен през изтеклата седмица.
Семейното крило вече бе завършено, тъй като най-малко бе пострадало от годините немарливост, превърнали „Грийн Касъл“ в жалка развалина. През последния месец поради дъждовете и студеното декемврийско време, Нора Джейн прехвърли армията си от слуги и работници в официалните стаи, разположени в центъра на това, което тя все още наричаше наум „размазана буболечка“.
Червеният салон сега бе с нови, китайски тапети. Гипсовият му таван бе боядисан в млечнобяло, подобно на гипсовите орнаменти покрай прозорците, и сводовете над вратите и колоните, стигащи до тавана.
Цели три дни в началото на месеца, ръководени от неуморната Нора Джейн, прислужниците се трепеха от зори до мрак да навиват огромните килими от централното крило, включително и килима в Червения салон, и ги изнасяха навън за цялостно изтупване. Някои от мебелите, които тя откри на тавана, бяха откарани в Червения салон, където семейството често се отморяваше след вечеря. С изключение на Робърт, разбира се.
Приличащата на пещера гостна, лепната до малкия Червен салон също бе подредена, въпреки че бе прекалено огромна и ставаше само за големи увеселения. Благодарение широките пръсти на маркиза, който бе продал всичко, което можеше да му осигури няколко седмици разкош в Лондон, стените й изглеждаха печално оголени.
Затова пък библиотеката бе гордостта на Нора Джейн. Четирите й стени бяха отрупани от пода до тавана с току-що почистени книги, датиращи още от седемнадесети век и включващи всички възможни теми под слънцето.
Въпреки че бе голяма колкото останалите стаи в официалното крило, библиотеката просто светеше с тъмния си прясно полиран фурнир. Килимите с тъмночервени и сини орнаменти, заедно с подредените върху тях кожени столове, тежките писалища в стил „Тюдър“ и единствения диван, син като среднощно небе превръщаха библиотеката в рай в дъждовните дни. За това допринасяше и веселият огън, който пращеше в камината.
Нора Джейн прекарваше там много следобеди, след като се увереше, че слугите са схванали дневните си задължения. Сядаше като свиваше крака под себе си и поглъщаше много книги, които завладяваха въображението й. А тя си представяше, че лорд Робърт седи на някой от столовете срещу нея и също чете, като от време на време двамата си разменят изпълнени с любов усмивки.
Но това, разбира се, беше само мечта, както и всички останали мисли на Нора Джейн, отнасящи се до съпруга й. Човекът, държал се толкова нежно с нея и изведнъж жестоко охладнял.
„Вие направихте «Грийн Касъл» ваш, мадам“ бе казал той на сутринта след катастрофалната вечеря. Вечерята, която бе подготвила като толкова приятна изненада и която се бе превърнала в истинско мъчение за Нора, която остана да седи и да се мъчи да се усмихва до празния стол на съпруга си.
„Домът е твой, а не мой, Робърт. Само се опитвах да помогна“ бе отвърнала тя. Отново потрепери, като си припомни това. Бе изрекла страхливо тези думи, като дете, счупило скъпа ваза, докато се бе опитвало да я постави правилно на масата, знаейки, че никога не би трябвало да я докосва без разрешение.
„Глупости, Нора Джейн“ бе отговорил той почти любезно. Бе я нарекъл Нора Джейн. Вече не се обръщаше към нея с „Нора“. „Ти просто правеше това, на което си научена. Следваше пътя, който баба ти е начертала, път към утвърждаване в обществото, нищо, че това напълно подрони авторитета ми. Но аз си го просех, нали? Много добре. Заповядвай на слугите каквото си искаш. Плащай им от джобните си пари. Те са твои сега, къщата е твоя. Можеш да разполагаш с още пет хиляди лири за мебели, драперии и други подобни. Смятан го за друг сватбен подарък от баба ти. Колкото до мене, аз ще продължа да се занимавам с чифлика.“