„Ти искаше помощ, за да бъдеш свободен да управляваш чифлика, Не е ли така?“ бе се осмелила да попита тя, тъй като така и така вече почти нямаше какво да губи. Бе си отрязала косата, а и след като се втурна в борбата за независимост беше предоволна от постигнатото.
Тогава той я бе погледнал странно, почти тъжно, казвайки: „Да, май наистина исках точно това. Аз съм глупак, любимото ми мъниче. Един горделив глупак. Може би дори идиот. Моля те, дай ми време. Дай време и на двама ни.“ И тогава се бе усмихнал печално. „Само ми обещай, че ще оставиш за най-накрая Кралската спалня, докато вършиш чудесата си в домакинството. Сюзън обеща да не се появява до март.“
И това беше последният път, спомняше си Нора Джейн, в който съпругът й разговаряше интимно с нея и в който я нарече „любимото ми мъниче“. Сега разговорите им се провеждаха само в компанията на останалите Гиър, с изключение на маркиза, който им бе писал, че бил поканен да остане в Шотландия до пролетта.
Но ако Робърт се сърдеше, той все пак не то правеше в стаите си като Роджър, нито пък с бутилка в ръка като Уилям, който все още успяваше, дори и при положение, че всичкия алкохол се заключваше до вечерта.
Не, не и Робърт. Не и изобретателният, трудолюбив, неуморен лорд Робърт Гиър.
Всеки ден той ставаше и излизаше още преди да се е съмнало. Обхождаше полята и решаваше кое да се посади по-напред, за да си спестят бедната реколта, за да се възстановят полята след толкова години занемаряване.
Прекарваше дните си в горите, в мелницата или на пасищата, където бяха новозакупените коне, крави, коне и овце.
Връщаше се вкъщи по тъмно, потънал в прахоляк. Дрехите му бяха просмукани от влага и мръсотия, ръцете му загрубели и почервенели от студа. Под ноктите му имаше кал, по лицето му драскотини. През деня нейният герой бе водил битка или с някоя ограда за поставяне, или с поправянето на някой фермерски покрив, или пък с измъкването на някоя глупава овца от блатото.
Дори за голямо нейно учудване Робърт прекара няколко дни извън „Грийн Касъл“, плавайки с рибарите по канала, без да зачита придошлите от зимата води, нито реалната опасност от бури. Искаше да провери дали е годна за плаване малката им флотилия.
Толкова много го обичаше! Толкова се гордееше с него. Сега й се искаше да замине и никога да не се връща, след като той вече не я обича…
— Това добре ли е, мога ли да продължавам, милейди? — попита Рейчъл, откъсвайки Нора Джейн от тъжната ретроспекция. Тя вдигна тежкото дървено ведро, пълно сега с чиста вода, обилно примесена с оцет. — Том рече дъ ви кажъ, милейди, че му трявате да въ види в салона — кръглия, милейди.
— Том ли? — повтори объркано Нора Джейн, но после съзнанието й се проясни. На Рейчъл доста й харесваше странният дребничък мъж, когото Нора Джейн бе наела да почисти и реставрира статуите, складирани във външните постройки. Съвсем скоро те щяха отново да заемат местата си в празните алкови в салона и навсякъде другаде. — О, имаш предвид мистър Хароу. Разбира се, Рейчъл, благодаря ти.
С уморени стъпки Нора Джейн премина през дългата зала към масивните врати, водещи до Кръглия салон. Тя отново се зачуди защо изобщо си бе помислила, че подреждането на „Грийн Касъл“ ще бъде толкова съблазнително предизвикателство.
Това беше работа, усилена работа, а тя се съмняваше, че някой оценява това. Понякога жадуваше да се върне обратно в „Темпъл Манър“, където да й минава времето в чакане на деня, когато щеше да приложи домакинските си умения.
— Какво има, мистър Хароу? — извика тя, като пристъпи в Кръглия салон, проправяйки си път през гората от сандъци, които лежаха до статуи на гръцки и римски богове, достигнали различни стадии на реставрация.
Мистър Хароу изникна иззад голяма статуя на Афродита. Тясното му лице изглеждаше разстроено, а около оръфаните му дрехи бе вързана широка престилка. Той напомняше на Нора Джейн за страхлив недохранен заек, а дългият му тънък нос винаги се бърчеше, докато правеше опити да задържи очилата си върху него.
— Някакъв проблем ли имате? — попита с притеснение Нора Джейн.