Нора Джейн направи няколко крачки, после спря, знаейки, че не бива да отива при него. Той нямаше да й бъде благодарен, ако го стореше.
— Но… войната свърши. Отпразнувахме всички победи с Блюхер и с царя, всички паради на мира отминаха, дори издигнаха Храм на съглашението в „Грийн парк“. Прочетох за всичко това и… — Гласът й затихна и настъпи изпълнена с тревога тишина. Тя разбра, че говори несвързано и че Робърт нямаше да напусне любимия си „Грийн Касъл“, ако дукът не беше много притеснен. — Колко… Колко време няма да те има?
Робърт стана, заобиколи писалището и започна да изпразва съдържанието на чекмедже след чекмедже. Натрупа толкова много листове, че тя се озадачи от количеството им. Нямаше представа, че той използва библиотеката.
Кога идваше тук? Сигурно късно през нощта, когато всички си бяха легнали. Той спеше ли изобщо? Нищо чудно, че винаги изглежда уморен и така напрегнат. Защо се трепеше толкова? Какво се стремеше да докаже? Тя знаеше нищожно малко за съпруга си, почти нищо.
— Не знам, Нора Джейн. Може би месеци. Тези листове съдържат подробните ми планове за „Грийн Касъл“, за посевите, добитъка, мелницата всичко. Тук са и имената на най-доверените ми арендатори, както и бележки за тези, които трябва да се наблюдават. Ще дойде Ралфбергер, управителят на чифлика, когото наех миналата седмица. За нас ще е по-добре да пристигне колкото може по-бързо, но това ще стане в разстояние на две седмици. Засега, Нора Джейн, единствената ми възможност е да поверя „Грийн Касъл“ на тебе. От Родж и Уил няма никаква полза. Сюзън, хм, баба ти каза, че си научена изцяло да се справяш с управлението на огромно имение като „Грийн Касъл“.
Нора Джейн се приближи към писалището с изписаните листове така боязливо, като че очакваше всеки момент те да пламнат и да я изгорят.
— Да, вярно е. Научена съм, но никога не ми се е налагало да прилагам на практика уроците си. — Тя взе един лист и видя, че смелият, твърд почерк на Робърт го е изпълнил от горе до долу. Той беше толкова идеално точен, толкова много знаеше и така неохотно и се доверяваше… — Името на онзи мъж е Ралфбергер, нали?
— Говорих с него миналата седмица във Фолкстоун и изглежда е доста компетентен. Но за жалост той не живее там. Настанил се е временно до Уимбълдън — каза й Робърт, като междувременно беше застанал до прозореца, с ръце зад гърба, отпускайки и свивайки юмруци.
— Жена му — Робърт се поколеба за момент, после продължи — жена му всеки момент ще роди първото им дете, затова пристигането им ще се забави. Уредих една къща в селото за него и семейството му, последната в края на алеята, водеща към имението. Може би ще наредиш да я почистят и да покрият покрива й? Боя се, че ще се нуждае и от обзавеждане.
— Разбира се — обеща автоматично Нора Джейн, докато се бореше с напиращите сълзи. Защо се чувстваше така, като че ли едва сега щеше да бъде изоставена? Нима не беше изоставена сама с всички задачи в „Грийн Касъл“, откакто баба й си замина след венчавката? — Ще ти трябва ли нещо друго? Да ти помогна ли да подбереш и опаковаш нещата си за пътуването, ъ-ъ, за пътешествието?
— Благодаря ти, но прислужникът ми Бриг, който ме придружаваше на Полуострова, вече е приготвил всичко — отвърна й Робърт и се обърна с гръб към прозореца, точно когато дъждовните капки плиснаха върху стъклото. Като че ли природата изплакваше мъката си вместо Нора Джейн и денят бе също толкова мрачен, колкото и тя самата. Лицето на Робърт беше сурово, когато каза: — Моля те да ми позволиш сам да съобщя това довечера на масата, след което ще се оттегля рано, тъй като трябва да хвана отлива във Фолкстоун сутринта. Писмото на Уелингтън е от преди три седмици, така че не мога да си позволя да губя повече време.
И тогава, без да промълви нито дума повече, без да я погледне, Робърт излезе от стаята. Остави я да си мисли какво ли щеше да стане, ако бе събрала цялата си смелост и бе осъществила, заедно с него, съня от предната нощ, дръзвайки да му покаже тази Нора Джейн Гиър, която винаги е искала и се е надявала да бъде.
И дали някога ще си прости, ако не му покаже скоро тази Нора Джейн Гиър. Колкото може по-скоро.
Той чуваше шумоленето й в другата стая. Тежката врата не беше достатъчна, за да заглуши неспокойните й стъпки, също както не му попречи да чува тихите й стонове или хлипания по цели нощи през изтеклите седмици, откакто се бе пренесъл в своята стая. Той се мяташе и въртеше в леглото, изпълнен с омраза към себе си, към съдбата, към Сюзън Темпъл, към всички и всичко, с изключение на Нора Джейн Гиър.