Той не беше чак такова чудовище, знаеше как да достави удоволствие на една жена. Не една от любовниците му през ония младежки години в Лондон бе казала, че бил най-добрият, най-изобретателният в леглото. Трябваше ли обаче съпругът да прави с жена си това, което вършеше с любовниците си — жени със съмнителна репутация, готови да легнат по гръб и да извършат всичко, дори да стенат от страст за няколко диаманта.
Но какво значение имаше това сега, когато напускаше „Грийн Касъл“? Преди да получи писмото на Уелингтън, той се успокояваше с факта, че му трябва време да обмисли подхода си към Нора.
Но тези напразно пропилени седмици бяха вече зад гърба му. Не можеше да иде при нея сега. Още по-малко му се искаше да я види да плаче отново, след като я беше насилил, беше потънал дълбоко в нея, губейки контрол над себе си при сблъсъка с дребното и тяло, със стегнатостта й, с миниатюрното и съвършенство, дори със слабите й стонове. Тогава тези стонове от болка ли бяха или от удоволствие? Как му се искаше да знае.
Господи! Той беше чудовище. Как е могъл да си мисли, че й доставя удоволствие, когато тя нямаше представа защо бе толкова развълнуван. Тя можеше само да лежи там, задушавана от него, неизпитваща нищо от екстаза, който той желаеше да я накара да изпита. Навярно единственото, което чувстваше, беше страхът, че той може никога да не престане, да не се махне от нея.
Да се махне. Да, щеше да се махне. Когато получи писмото, изпита едва ли не радост, защото дните в „Грийн Касъл“ бяха станали дълги за него, а нощите непоносими. Работеше заедно с хората си, от зори до мрак, до пълно изтощение. В началото — за да докаже, че може, а после — с надеждата, че ще може да заспи, а не да мечтае.
Но не се получи. И сега не се получаваше с Нора Джейн, движеща се в съседната стая, вършеща Бог знае какво, караща съзнанието му да се върти в дяволски, объркващи, изпълнени е вина кръгове.
— Робърт, мога ли да поговоря малко с теб?
Той се извърна, като чу гласа на жена си, благодарен, че бе метнал халат върху голото си тяло.
— Нора? — каза той, взирайки се в тъмнината, за да различи застаналия на прага силует. Линиите на изящното й тяло се виждаха, благодарение на свещите, които горяха в стаята зад гърба й. Така се беше изгубил в мислите си за нея, че не я бе чул да влиза. — Какво има? Случило ли се е нещо?
Нора поклати глава и той можа да види съвършено изваяната й брадичка и грациозната линия на шията й, плавно преливаща се в раменете.
— Не, Робърт — тихо отвърна тя. — Просто… е, добре, просто исках да ти кажа, че нямам нищо общо с брендито на Уилям. Откъде се снабдява е загадка както за тебе, така и за мене. Не бих искала да заминеш с мисълта, че съм толкова ужасна, за да печеля приятелство чрез разруха.
Той изпусна с въздишка задържания си дъх.
— Сгреших, като те обвиних, Нора Джейн. — Той се усмихна едва, повдигайки единия край на устата си в нещо, което можеше да се определи и като гримаса. — Нападнах те, нападнах и двама ви, а това беше глупаво, егоистично от моя страна. Но — той се поколеба, после продължи откровено — той те целуваше, Нора Джейн, и аз…
Това беше всичко, което успя да каже. А тя продължаваше да стои пред светлината и той виждаше очертанията на тънката й талия, примамливо заоблените бедра, дължината на съвършените й крака.
— Уилям беше пиян, Робърт — каза тя с укрепнал глас, с повече увереност в себе си, както тогава в кухните. Той знаеше, че е изплашена и проявеният от нея кураж предизвика възхищението и желанието му. Такава храбра, малка, приказна принцеса — да дразни великана човекоядец в бърлогата му!
— Той просто се закачаше, сигурна съм — продължи тя. — И на сутринта вероятно няма да си спомня нищо. Мога само да се надявам, че по същия начин ще забрави и странната си привързаност към онази статуя на Бакхус, която мистър Хароу нареди да изхвърлим в градините. — Тя вдигна брадичка. — Но стига за Уилям. Ако трябва да бъда напълно искрена, той просто ми послужи като повод, за да говоря с теб. Дойдох тук по друга причина. — Гласът й се снижи до шепот. — По съвсем друга причина.
Робърт леко тръсна глава, без да схваща напълно думите й. Умът му трескаво работеше върху по-важни неща. Халатът й му се струваше толкова прозрачен, толкова ефирен, разкриващ толкова много… Дали си беше облякла нощница отдолу? Май че не беше.
— Не можеш ли да спиш? — попита той накрая, неспособен да измисли нещо друго, което да каже. Струваше му се, че се е върнал в най-ранната си младост, когато езикът му се схващаше само при мисълта за разговор с дама.