— А ти можеш ли, Робърт? Тази нощ, през всичките тези нощи? — контрира го тя твърдо, още по-самоуверено и може би предразполагащо. Отново го смайваше. Наистина ли това беше неговата Нора Джейн, любимото му мъниче? Това ли бе срамежливата му някога, невинна съпруга? Какъв път бе изминала през изминалите седмици, имаща на разположение само две възможности; да порасне или да се остави да бъде затрупана и да умре под тежестта на товара, който бе принудена да понесе на гърба си.
Тя все още бе някак срамежлива, все още малко колеблива и това го накара да изпадне във възторг. Неговата невинна изкусителка.
Още нещо се криеше в последните й думи — цяла галактика от мечти, дълго бленувани, но отхвърляни от съзнанието като невъзможни. Дали жена му също мечтаеше? Дали го желаеше? Изпитваше ли нужда да прави любов? През изминалите дни той бе забелязал искри на независимост да проблясват в очите и, но възможно ли бе да се надява, че тя е дошла при него да му предложи себе си, любовта и…?
Той отхвърли тъжно тази мисъл. Не, вероятно тя никога нямаше да преодолее бариерата между тях двамата — благодарение на тъпотията, глупостта и несръчните му действия в брачното легло.
Той направи само една стъпка към нея. Неговата стая сега му се струваше като огромна и непреодолима планинска верига. Но трябваше да опита. Само този път, този последен път.
— Не, Нора Джейн, не мога да спя — каза тихо той накрая. Изминалото време му бе помогнало са стигне до истината и да прати гордостта си по дяволите. Беше го обърнал на просия, но изобщо не го беше грижа. — Мога да лежа — продължи той бавно. — Дори мога, налагайки волята си, да затворя очи. Но не мога да намеря път към съня. Нора, напълно съм убеден, че ако не успея още веднъж да те взема в прегръдките си, преди да замина, никога няма да мога да заспя.
— Вярно ли е това, Робърт?
И тогава тя заговори толкова бързо, че той трябваше да се концентрира, за да я разбере.
— Ти ми беше толкова сърдит, Робърт. Беше толкова разочарован. Аз реших да бъда смела, което беше най-глупавото нещо, тъй като изобщо не съм такава. Не и в действителност. Такава съм само в собственото си съзнание. Смелостта не ми донесе нищо добро, нали? Много ме беше страх да вляза тук, дори и сега, защото не исках да се правя на глупачка. Но в същото време, през изминалите близо два месеца, бях убедена, че нищо добро няма да постигна, ако си седя настрана и играя ролята на лейди, когато аз… Но сега ти тръгваш и като мисля за това заминаване, просто не мога да си представя как ще живея без тебе! Трябваше ми време, много време, за да предприема първата стъпка и да изгоря всички мостове зад себе си. Наистина ли искаш да ме прегърнеш? О, Робърт! Точно това се надявах да кажеш, молех се да го изречеш! И трябва да ти кажа, Робърт, — завърши тя яростно, — като се вземе под внимание фактът, че бях много добра, време беше!
При тази екзалтирана реч — наполовина изповед, наполовина обвинение, лорд Робърт не можа да сдържи усмивката си. Но после стана сериозен.
— И сега, когато е време вече, малкото ми, вероятно ще ми кажеш какво да направя, тъй като не бих искал да стъпя накриво към тези горящи мостове…
Той наблюдаваше омагьосан как Нора Джейн пое дълбоко дъх, после вдигна ръка към колана, придържащ халата към кръста й, и го развърза. Дрехата плавно се плъзна по раменете й и се надипли леко в краката й.
Тя остана там, пред смаяния му поглед, абсолютно гола, с прекрасната си кожа, блестяща като коприна на светлината на свещите и с лице, скрито в сянка.
И тогава тя бавно повдигна ръце, приканвайки го. Цялото им минало остана зад тях. Цялото им бъдеще беше пред тях.
Друг мъж на негово място щеше да се възгордее от този жест, щеше да го възприеме единствено като своя победа. Но в този миг Робърт ни най-малко нямаше усещането, че е победител. Почувства се по-скоро смирен, благословен и толкова близо до сълзите, колкото не беше бил от детството си насам.
— О, Господи, Нора, когато решиш нещо, никога не го вършиш наполовина — простена той, унищожавайки пропастта между тях и вдигайки я до гърдите си. Занесе я в спалнята и я положи на леглото. После бързо смъкна халата си и легна до нея.
Взрял се дълбоко в очите й, той се поколеба само миг, преди да попита:
— Сигурна ли си, Нора? Съвсем сигурна ли си?
— Сигурна съм от седмици, Робърт — промълви тя и вдигна ръка, за да погали бузата му, от което по целия му гръбнак се разнесе трепет. — Ако ме беше погледнал, можеше и да забележиш. Робърт, целуни ме… Помогни ми да разбера защо се чувствам по този начин, когато си до мене.