Тя се извърна, готова да си тръгне, но този път бе задържана от ръката на графа.
— Елизабет, почакай — помоли той, като погледна нагоре към нея, след като тя се обърна. Сините му очи, с болка забеляза Нора Джейн, бяха пълни със сълзи. — О, Елизабет, ти все още си хубавата ми, бодлива къпина. Не ме напускай отново! Моля те!
Те останаха така известно време, взирайки се един в друг, замръзнали като живата картина, която много често изникваше в будното въображение на Нора Джейн.
И тогава бавно Елизабет се отпусна на колене върху плочите. Тъмнозелените й поли се разпростряха около нея. Тя повдигна ръката на графа към устните си.
— Да те напусна ли? Никога няма да те напусна, скъпи мой Родж — каза тихо Елизабет. — Всъщност никога не съм го правила.
Нора Джейн тихо излезе от залата, като бършеше сълзите си е опакото на ръката си. Почувства се щастлива заради Елизабет, заради Роджър, но изведнъж я обхванаха самота и копнеж по Робърт.
— Откога е трябвало да сме уведомени за това? — попита Робърт, разположил се в главната квартира в Брюксел, където се занимаваше с работите на Уелингтън.
— Отпреди няколко дни, сър — каза потъналият в прах офицер, като едва успяваше да прикрие вълнението си от новината.
Младият офицер никога не беше ходил на война, никога не беше ставал свидетел на това, което тя правеше с младежи като него.
— Ето, сър, копие от официалното съобщение, дошло до Метерних от Генералния консулт в Генуа — продължи офицерът. — Пристигна през нощта, но той не го прочете до следващата сутрин, колкото и да ви се струва невероятно това! Депешата е с дата от двадесет и осми февруари. Дукът си помисли, че трябва да сте уведомен, и настоява незабавно да се явите във Виена, сър.
Робърт разгъна единствения лист и зачете бързо.
Кампбел, английският специален пълномощник, се е обадил, за да се поинтересува дали не са виждали Наполеон в Генуа. Той е изчезнал от остров Елба.
Остави копието на телеграмата върху писалището и прокара ръка през тъмната си коса, като се облегна на стола и погледна календара, поставен в сребърна рамка: 9 март 1815.
— Мили Боже! Та той вече може да е във Франция и на път за Париж, точно това, от което се опасявахме. Проклети да са Талейран и Мурат заради техните схеми и дивотии в желанието им да похитят този мъж! Знаехме, че Наполеон няма да седи мирен, след като чуе за заговора им. Конгресът е като решето, пръска информация навсякъде. Хиляди дяволи!
На другия ден, веднага след като мълчаливият Бригъл приключи с опаковането на вещите на господаря си, други двама офицери влязоха в малката брюкселска хотелска стая, превърнала се в личен кабинет на Робърт. Те носеха много новини и клюки.
Бързо, един през друг, повтаряха слуховете за движението на императора.
На първи март Наполеон, заедно с хилядата си души, слязъл на сушата в Кан и поел през алпийските села, съпровождан от приветстващи го тълпи. После яздил свободно напред повече от сто мили, без инциденти, като оставил зад себе си в снежните планини дори оръдията си, толкова бързал да стигне Дофина.
Едва извън Гренобъл, близо до Мур, Бонапарт се сблъскал с кралските войски на Пети армейски корпус. Тогава той изкарал коня си напред, за да ги пресрещне, и изнесъл прочувствена реч пред някога лоялните му войници, предизвиквайки всеки от тях да излезе и да убие своя император.
„Да живее императора!“ извикали хилядата като един и час по-късно две хиляди войници марширували след водача си към Париж…
— Седем хиляди човека сега го следват към Лион, или поне така чух да говорят — клатейки глава, един от офицерите информира лорд Робърт. — Не са много, но информацията ни е от няколко дни; може да са станали петдесет хиляди досега, дори сто хиляди, плюс Старата гвардия, тези обучени ветерани! Проклет да е този тлъст Бурбон, който се нарича нещастен крал! Тези войници никога нямаше да се присъединят към императора, ако кралските особи знаеха какво вършат.
— Кралете рядко знаят какво им се иска — каза Робърт неохотно, а мислите му се върнаха към Нора. Беше уверен, че щяха да изминат дълги месеци, преди да я види отново. Ако изобщо я видеше отново. Ако оцелееше след битката, която се задаваше. — Какво друго чухте, джентълмени? Какво става сега?
Другият офицер поклати глава.
— Изчакваме, предполагам. Барон фон Щайн е готов да закрещи на Конгреса и да го обяви извън закона, но Наполеон все още разчита на лоялността на Хабсбургите. Как е възможно да обявиш извън закона зет си, съпруга на дъщеря ти, бащата на внука ти?