Графът докосна бузата на Елизабет.
— Всичко ще бъде наред, сърце мое. Обещавам.
Елизабет се усмихна, целуна дланта му, после стисна здраво ръката му.
— Ще те държа отговорен за думите ти, Роджър Гиър. Няма да те оставя на мира!
На шестнайсети юни, нападайки едва с половината си армия, отритнатият от закона Наполеон победи Блюхер при Лин.
Два дни по-късно, след едно разтърсващо начало, когато мъжете се втурнаха от бала на херцогиня Ричмънд право към бойното поле, с някакъв чудодеен късмет дук Уелингтън спечели битката.
Урокът, който съюзниците бяха усвоили от блестящия млад стратег Бонапарт, се обърна срещу самия него. Съюзниците помнеха тези уроци, докато бившият император изглежда бе изчерпан. Той бе изтощен и бе загубил подвижността си, характерна за кампанията му преди тази патетична, предопределена среща извън Брюксел.
Никой не можеше да повярва, че Бонапарт, този майстор на битките, който преди години бе атакувал толкова рано сутринта при Йена, така че оръдията събудиха враговете му, може да си позволи да чака да изгрее слънцето и да не помръдне войските си до дванадесет на обяд.
Неуморните прусаци закрачиха след изгрев — слънце, но бившият император, пред вида на разкаляната от дъжда почва, отказа — също като жена, която не иска да изцапа ръба на роклята си, за да пресече мръсната улица — и остана в палатката си до пладне.
Това бе дар Божи, който Блюхер използва по най-добрия начин.
Бонапарт изпрати Ней с половината си войска към Брюксел да посрещне англичаните, като остави гърба си открит за пруската армия.
След като разбра грешката си, беше невъзможно да върне обратно Ней, тъй като той вече се биеше с Уелингтън при Квартер Брас. Ней изпрати само един армейски корпус, но го насочи погрешно, към Франция. За Съюзниците тази грешка бе дар от боговете.
Фаталният, финален ден на битката изгря, сварвайки Блюхер, едва възстановил се след падането си от коня си при Лин, а Бонапарт — все така муден и не можейки правилно да прецени противника си. Железният дук, въпреки невероятната си храброст, не печелеше битката, по-скоро Бонапарт я губеше.
Робърт видя Бонапарт късно след обед в „Ла Бел — Алианс“. През пушека и мъглата, през адския шум и гледката на избити мъже, той вдигна поглед и съзря бившия император. Обвит в зелен плащ, седнал странично върху огромен кон, Наполеон гледаше надолу към бойното поле.
Той беше оставил Старата гвардия в резерв, въпреки че единственият му шанс бе да я жертва в боя. Цяла Европа вече знаеше, че той е бит, макар че Блюхер бе докладвал бързо спешната заповед на Уелингтън: „Ако корпусите ви не продължат марша си, битката ще бъде изгубена.“
Изтощен до крайност, Робърт се изправи сред високата трева, разлюляна от силния вятър, за да види по-добре. Вече два коня бяха застреляни под него, но той не можеше да си позволи да стои там, изправен над бойното поле, и да наблюдава омагьосан как Старата гвардия най-накрая извиква смразяващото кръвта „Vive L’ernpereur“. Но това не помести нито английските, нито пруските войски, които вече надушваха победата, въпреки кръвта, напоила земята под краката им.
Докато Робърт гледаше, не вярвайки на очите си, Бонапарт пое надолу по хълма, осмелил се да се изложи на британските пушки, подтиквайки хората си да се бият. Въпреки своя страх да не умре в бой или да не свърши в друг британски затвор, той представляваше величествена гледка. И Робърт за миг усети тъга пред разгрома на могъщия някога враг.
Това беше истината. С цената на големи загуби и от двете страни битката най-после приключи. Наполеон най-после изгуби абсолютно всичко.
Раздърпан и с няколко малки кървящи рани по себе си, Робърт се изправи с празен пистолет в едната ръка и окървавена сабя в другата, наблюдавайки как на двадесет ярда от него преминава бягащият император, а копитата на хиляди коне тресат земята под краката му. Дори и пистолетът му да бе зареден, той пак щеше да си стои така, със свито сърце и да наблюдава.
Той не би могъл да отдаде заслуженото на Наполеон за смъртта на толкова воини. Законите трябваше да решат съдбата на този човек.
Накрая лорд Робърт се обърна, като почти не чуваше ужасяващото цвилене на простреляни коне, жалните стонове на умиращите. Всичко свърши и той не усещаше нищо.
Беше неадекватен от умора, от облекчение, от обземащата го тъга, че светът бе достигнал до тази точка, до това място в историята. До този момент, когато си задаваш въпроса какво струват почестите и славата пред страданията и смъртта…
Той не чу яростно чаткащите копита зад гърба си, нито видя трескавите очи на младия френски гренадир, който догонваше бягащия си император.