Не усети куршума, изстрелян повече от паника, отколкото от ярост. Но, уви той го повали.
Глава десета
— Мариан — изрече с тъга Нора Джейн, докато наблюдаваше в огледалото в спалнята профила на тялото си, — трябва веднага да потърся лорд Уилям, тъй като най-после разбрах защо има слонове на този свят. Слоновете съществуват, за да докажат, че на земята има нещо по-огромно и от тях. Това нещо, Мариан, съм аз.
Камериерката, която беше намекнала на Елизабет Франклин само преди един ден, че лейди Робърт скоро ще трябва да бъде превозвана из имението с количката на градинаря, поклати глава и каза:
— Глупости, мис. Та сега е едва първи юли, а бебето се очаква чак към началото на август. Имате още дни и мили, за да растете.
Нора Джейн постави едната си ръка на някогашната си тънка талия, а другата — под корема. Въздъхна, като прецени, че достатъчно е наедряла, за да расте още „мили“. Не искаше нито инч повече. В противен случай рискуваше да започне да се облича в чаршафи, вместо в роклите, които Мариан непрекъснато отпускаше, като разпаряше ръбовете и добавяше разни парчета плат, докато целият модел станеше неузнаваем.
— Благодаря ти, Мариан. Много ме успокои с преценката си, че ще продължавам да наддавам на тегло и обем. Баба Темпъл ме сравни с доста голяма къща, а лорд Уилям вярва, че съм си наумила да се превърна в двойник на стъкления купол над салона. Ако още някой изкаже подобно мнение, просто ще закрещя.
Камериерката измърмори нещо от сорта, че бременните жени винаги са толкова докачливи, и се изправи, за да даде път на господарката си, понеже гонгът за вечеря удари. А Мариан знаеше, че е по-добре да не стои на пътя на лейди Робърт, когато я викат за храна.
— Яде за двама ли? — Нора Джейн чу жената да мърмори недоволно, след като затвори вратата. — С това, което момичето яде три пъти дневно, може да се нахрани цял полк!
Като се озова в коридора, Нора Джейн забеляза, че в „Грийн Касъл“ има изключително много огледала. Тя премина покрай четири от тях, докато стигна до горната площадка на стълбището, а собственото и отражение постоянно й напомняше, че е обезформила тялото си.
Не че беше станала дебела, тъй като лицето, ръцете, дори краката й бяха слаби както винаги. Проблемът беше коремът, и, само коремът, огромният и корем, който влизаше във всяка стая пет секунди преди нея и веднага фокусираше вниманието на останалите членове от семейството.
Баба Темпъл се беше настанила в Кралската спалня, доволна, че е намерила внучката си в деликатно положение. Нора Джейн щеше да приема по-благосклонно емоциите на възрастната жена, ако тя не докосваше непрекъснато изпъкналия и корем, действие, което Нора смяташе за обезпокоителна намеса в личния и живот.
Графът не говореше много за предстоящото раждане, но споменаваше поне веднъж дневно, че би искал Робърт да се домъкне скоро вкъщи, понеже не било честно брат му да стане баща, преди изобщо да е узнал, че това му предстои.
Нора Джейн подкрепяше подобно становище с цялото си сърце, като за милионен път и се щеше да бе на писала на мъжа си за бебето. От друга страна беше благодарна, че поне не е тръгвал на бои с мисълта за бременна жена вкъщи.
Но сега, когато вече бе така чудовищно наедряла, копнежът й да го изненада с вестта за своята бременност, се бе трансформирал в ужас от това, че той би се отвратил от гротескната фигура, в която се бе превърнала „малката му любимка“ в негово отсъствие.
Само да не бе се обръщал така към нея в редките си писма.
Само да не бе подведена през първата седмица от венчавката им.
Само той да не бе заминал за Виена.
Само да можеха да бъдат заедно през изтеклите месеци, за да станат приятели, както Робърт се надяваше, опознавайки се един друг, осмелявайки се накрая да произнесат на глас „обичам те“.
Само да си беше вкъщи. Да бе получила поне едно писмо от него след Ватерло.
Но не. Нора нямаше да мисли за това. Името му го нямаше в нито един от списъците на загиналите. Беси също не бе писала, въпреки че трябваше да се е върнала в Лондон.
С Робърт всичко трябваше да е наред. Абсолютно наред. Той просто беше много зает да работи с Уелингтън за затварянето на Наполеон и за намирането на сигурно място за този човек, място с дузина здрави ключалки и високи огради, без нито една възможност за второ бягство.
Ето защо не и пишеше. Той беше постоянно в движение, зает със задълженията си, без нито един свободен миг, за да пише на жена си. А тя просто трябваше да знае, че не би могъл да й каже нищо по-различно от написаното във вестниците, които докарваха от Лондон.