Нора Джейн трябваше да се съсредоточи върху променената си външност, да помисли за шока, който Робърт можеше да получи, щом я види, и за въодушевлението му от това, че скоро ще го дари със син.
Трябваше да се съсредоточи върху довършването на музикалната стая, на кухненското крило, на все още недооформените градини и на параклиса.
Можеше да посвети времето си и на забавлението на своята баба, чиито движения бяха все още ограничени поради незаздравелия й напълно крак.
Имаше милиони неща, за които да мисли. Целувките на Робърт. Неговото докосване. Засилващото се напрежение в очите му, когато протягаше ръце към нея. Чаровната му полуусмивка. Обещанието му за приятелство. Любенето.
Тя щеше да се концентрира върху тези милиони неща.
В противен случа щеше да полудее.
Робърт отвори очи в същата стая, която си спомняше от последното си събуждане, широка, проветрива, с голямо легло с балдахин и малка масичка до него, върху която имаше една-единствена свещ и някакви тъмни шишенца.
Този път си наложи да се разсъни напълно и не допусна болката в главата да го обземе, така че отново да потъне в сивата мъгла.
Единствено силната воля го накара да принуди измъчения си мозък да си спомни къде се намира и защо. Но не успя да си спомни нищо, освен болката и празнота.
Облиза сухите си напукани устни и се опита да проговори, но от гърлото му се изтръгна единствено стон, безсловесен апел за помощ. Това беше достатъчно.
Чу шумолене в стаята и забързано чукане на токчета, после една врата се отвори и някъде над лавата му долетя глас. Той премига няколко пъти, докато размазаните форми се оформиха в нещо, нещо като лице на усмихната млада жена.
Дали това видение не беше ангел? В рая ли се намираше? Не, ангелите нямат по две глави. Освен това неговата собствена глава нямаше да го цепи, ако беше в рая.
— Ти се събуди! Това е най-чудесното нещо! Ако знаеш колко се изтощих периодично да тичам до теб само, за да ми кажат, че пак си заспал. Направо си изчерпах търпението, Робърт! Всички заминаха за Лондон, оставяйки ме тук да ти бъда болногледачка докато се излекуваш. Като че ли изобщо знам нещо за тези неща. Те ни най-малко не ме и интересуват. Точно в стила на Бригъл беше да умре от раните си, само за да не ми помогне. Разбира се, не би трябвало да споменавам нищо такова, понеже ще ме помислят за ужасна, но аз обвинявам изцяло теб за това. Изобщо не съм ужасна. Ти знаеш колко ме е страх, когато съм в стая на болен. Сигурно си спомняш как избягвах да оставам при Родж след нещастния случай.
Бръщолевенето на двуглавата жена притискаше главата му като с менгеме и направо го убиваше.
— Къде… къде съм? — попита той с надежда отговорът да бъде кратък и точен.
— Къде ли? Какъв глупав въпрос? В Брюксел, разбира се. Лежеше в някаква каруца отвън, на улицата, когато виконтът те откри след купчина нахвърляни като чували ранени войници. Не можеш да си представиш подобна, всяваща ужас гледка! Виконтът веднага те позна, въпреки че не знам как го стори, понеже ти беше целият в кръв, и нареди да те пренесат вътре. Ето къде си сега, в наетата от виконта къща. Но гой и съпругата му заминаха. Всички заминаха, освен мен и една медицинска сестра с лице на врана, а единственото, което ти правиш, е да спиш. Още не мога да си обясня защо просто не оставих сестрата при тебе и не заминах с виконта. Но не, семейството трябва да остане! Не мога да изкажа с думи колко отегчена съм! Изминаха седмици, положително са изминали цели седмици!
Главата адски го болеше. Не искаше да задава други въпроси, тъй като знаеше, че те ще бъдат последвани от нов поток от оплаквания, но трябваше да знае.
— Седмици ли? Седмици са изминали от какво? — Русокосата свирачка с размазани черти изглеждаше шокирана. Четирите й сини очи се разтвориха комично, плувайки пред очите му.
— От битката, разбира се. Е, не чак седмици, понеже сега сме втори юли. Каква лудница беше в града! Всички тичаха към последните карети и каляски, опитвайки се да се върнат в Лондон. Наричат битката „Ватерло“, което е най-глупавото нещо, понеже тя изобщо не се е провела там, или поне така ми беше казано. Войната изобщо не е толкова бляскава, колкото си мислех. Само една бъркотия. Да благодарим на небесата, че спечелихме, в противен случай просто не мога да си представя какво щеше да ми се случи.
Очите й се присвиха.
— Няма ли да искаш да ядеш или нещо от този род? Губиш сили в това легло, а трябва да укрепнеш, за да се махнем от този проклет град, ако това изобщо стане. Би трябвало да проявиш повече загриженост към човека, останал с тебе, когато беше в критично положение.