За Нора Джейн това развитие на нещата беше просто неразбираемо. Всички тези години бяха преминали в страх, а единственото, което е трябвало да направи, е било просто да каже едно „не“, да защити позициите си. Тя прехапа долната си устна — отчасти, за да не се разсмее от последната си победа, от тази неочаквана метаморфоза на послушното дете в независима жена, и отчасти, за да не се разплаче.
— Ще ме оставиш ли сега, бабо Темпъл? Сега, когато Робърт още го няма, а аз чакам дете?
Възрастната жена скръсти ръце на гърдите си и буквално захърка пред учудения поглед на внучката си.
— Е сладурче, ако наистина искаш да остана…
Нора Джейн се усмихна. Помисли си дали току-що не бе извоювала първата си победа като героиня на „Грийн Касъл“.
— Робърт?
Той се извърна от прозореца, за да погледне снаха си, която нахълта в малката гостна, вече облечена в смарагденозелената си пелерина за път и с огромна кутия в лявата ръка.
— Да, Беси?
— О нищо, просто исках да проверя как реагираш при изричане на собственото ти име. Изобщо не си го спомняше, нали?
— Не Беси изобщо не си спомнях името си, нито пък твоето. И двете ти ми ги каза. Всичко е една проклета каша в главата ми.
— Да, и според доктора може да си остане така завинаги — отговори Беси, нежно усмихната. — Милият, нещастен Робърт. И ти не си спомняш нищо друго, с изключение на станалото от вчера насам? Не помниш нищо друго, освен това, което ти казах?
— Точно така, Беси — Щеше му се да я удари. Изгубването на паметта му беше нещо страшно, беше влудяващо, а тя май се забавляваше от този прецедент, като го питаше по десет пъти на ден дали си е спомнил. — Ще дойде ли скоро пътническата карета?
— Не толкова скоро, колкото ми се иска — отговори Беси глезено, като събори купчина вестници от един от столовете, преди да седне и да започне да въздиша от юлската жега, промъкнала се в малката брюкселска къща.
— Честно казано, Робърт, не мислиш ли, че има опасност отново да изпаднеш в криза, като четеш всички тези вестници? Ти най-вероятно си претърпял сътресение на мозъка. Просто не знам как събрах смелост да прочета тази потискаща информация. Във вестниците пише само за Бонапарт. Той е на път за Плимут, на английски кораб. Такова внимание към бивш император! Ако можехме и ние вече да сме на борда на някой кораб… Но ще бъдем, тази вечер. Едва сдържам радостта си!
Робърт взе стол, седна срещу снаха си и я погледна внимателно. Дори след десетте дни, прекарани с нея, още не можеше да реши дали тя беше най-глупавото творение на природата или той, който преди Ватерло беше Робърт Гиър. Сега беше най-тъпоумният мъж, след Адам, който последвал съвета на Ева да изяде ябълката.
— Разкажи ми повече за „Грийн Касъл“, Беси, за братята ми, за жена ми.
— Необходимо ли е, Робърт? Те всички са така ужасно скучни… — Тя извади украсено с дантели ветрило и започна да си вее на лицето, а деликатните къдрици над ушите й потрепваха като малки флагчета, разлюлени от бриза. — О, много са добре. Вече ти казах за Роджър, моя съпруг и твой по-голям брат. Трябва да бъдеш мил с него, Робърт, защото той е много, много огорчен човек и се съмнявам, че ще изкара дълго. Инвалидите бързо умират, нали?
Главата на Робърт започваше да пулсира.
— Ти каза, че той не ме харесва. Каза нещо за това, че съм заел мястото му след нещастния случай, когато си счупил краката.
Беси затвори ветрилото.
— Робърт, не изопачавай думите ми! Само посочих, че си поел управлението на „Грийн Касъл“ и на семейната хазна. Не мога да си обясня защо Родж е толкова разярен, тъй като ти му позволи да продължава да живее в имението и да бъдем така тъжно разделени, въпреки че и двамата знаем защо всъщност направи това, нали? Не че той ще се вдигне, за да оцелее и наследи титлата на баща ти. Що се отнася до мене, безкрайно съм ти благодарна за щедростта и позволението да продължавам да живея усамотено в Лондон. Разбира се, няма да отида в градската къща сега, тъй като не мога да помисля да те оставя сам в „Грийн Касъл“ с неблагодарното ти семейство. Няма да го направя, въпреки че винаги си ми казвал, че ще е по-добре за двама ни да стоя далече известно време, за да избегнем подозренията на онази харпия Сюзън Темпъл.
Робърт тръсна глава, кое го веднага удвои болката зад очите му. Той бе принуден да се съвземе бързо и плащаше сега за това. Непоносимата болка растеше с всеки изминал час, прекаран извън леглото.