Дали среднощният сън нямаше да остане всичко, което някога е имала? Нямаше ли Робърт да се върне, а заедно с него и ужасяващата истина, която да сложи край на всичко? Това безкрайно чакане, тази неизвестност дали завръщането на Робърт ще обяви ново начало, я разсипваха.
Най-големият брат на Пеги Клифлинг беше при Ватерло и се върна. Липсваше му лявата ръка до лакътя, но си беше у дома. Семейство Клифлинг бяха достатъчно любезни да изпратят Пеги в „Грийн Касъл“ със съобщението, че брат й е видял Робърт през втория ден от битката, изпънат като струна на коня, предавайки заповедите на дука на различните военачалници на бойното поле.
Но добрите новини на Пеги не бяха достатъчни, за да избият от главата на Нора Джейн демоните на страха. Особено нощем, когато лежеше сама в леглото, а бебето мърдаше под сърцето й и й напомняше, че Робърт не беше наблизо и дори не знаеше за съществуването на детето си.
Преглътнала сълзите си, за да не помрачава широката усмивка на Уилям, тя попита:
— Виждал ли си Пеги напоследък, Уилям? Последния път, когато дойде да ни донесе добрите новини, видях как те гледа и съм сигурна, че те харесва.
— Пеги ли? — лорд Уилям поклати глава. — Някога, може би, Нора Джейн, но вече не. Пеги е добро момиче, но е луда по конете. Единственият шанс да ми обърне някакво внимание е, ако ми пораснат грива и опашка. И дори тогава не е сигурно. Ще трябва да спечеля някое конно надбягване. Жалко. Тя се е разхубавила доста и винаги е била добра партия. Но стига за Пеги. Ето — каза той, като вдигна венчето от маргаритки и леко го положи върху главата й, — позволете ми да ви поставя короната и да ви обявя за Кралицата на юли.
Нора вдигна ръце да намести венеца, тъй като имаше опасност да падне над очите й.
— Майска кралица, Уилям.
— Май, юли, какво значение има? Ти си кралица на всичко наоколо. Ти си най-доброто нещо, което се е случвало някога в това тъжно имение. И така ще бъде винаги. Дори само това, че въведе в ред кухните, е напълно достатъчно. Ние, Гиър, не бяхме яли толкова добре от години! А сега, за да поставя печата на Гиър в знак на одобрение, ще ти даря целувката на милостта, давана в специалните случаи, когато седим заедно, пием лимонада и се държим като солидни граждани.
Казвайки това, Уилям се наведе и целуна звучно бузата на Нора Джейн. Засмяна, тя се приготви да му върне благоволението. Устата й се свиха комично и тя се хвана за раменете му, за да го стигне, тъй като нарасналото й туловище я притесняваше и не искаше да се катурне настрани.
И в този миг замръзна. Усети как кръвта й едновременно завря и се вледени. Не можеше да повярва на очите си, не можеше да мръдне, забрави да диша. Внезапно изгуби всяка друга способност, освен тази да се взира в двамата, който стояха на не повече от петдесет ярда, на стъпалата, водещи към къщата.
„Как изобщо допуснах мисълта, че мога да го забравя.
— Робърт! — Гласът й излезе като ожесточен шепот. Гърлото й беше толкова свито, че едва можа да продума. — О, мили, скъпи Боже! Уилям, това е Робърт!
— Какво? Робърт? Къде? — Уилям веднага се обърна, като едва не събори Нора Джейн, която го сграбчи, за да запази равновесие. — Робърт! Родж, виж! Робърт е! Мили Боже, човече, недей просто да седиш там! Та това е Робърт!
— Никога не се предаваш, нали, Уилям? Както съм ти казвал неведнъж, всяко нещо с времето си — отговори спокойно графът, като все още мацаше с четката си по платното пред себе си. — Елизабет, бъди добра, любов моя. Остави четката си и иди да издърпаш ухото на брат ми.
Нора Джейн чу, че графът говори, но нищо не разбра, понеже ушите й бучаха, а главата й като че бе увита в памук.
Всичко, което можа да направи, докато Уилям скочи и хукна към стълбите, докато графът със закъснение се обърна и изкрещя доволно, докато Елизабет промълви: О, Боже!“ и се заоглежда за Роби и по всяка вероятност за таен изход през градините, докато Сюзън Темпъл се удряше по коленете и се смееше — беше да седи там, на одеялото, с разпръснати около нея поли, молейки се да не се унижи до такава степен, че да се просне мъртва. Внезапно се бе почувствала толкова млада и недодялана, и много, много дебела… Вдигна ръка и дръпна смешното венче от маргаритки, разваляйки творението на лорд Уилям.
Той беше толкова слаб! Винаги ли е бил толкова висок? Толкова недостъпен? Съвсем като лорда на имението.
Отстрани на главата му видя превръзка. Той слезе по стълбите и бавно тръгна към тях, през лъчите слънчева светлина. Бил е ранен, точно това, от което се безпокоеше. И не се усмихваше, не махаше на Родж и Уилям, не изричаше никакви поздрави към всички тях, не я гледаше с нищо друго в очите, освен с леко любопитство, докато широко усмихнатата Беси се беше лепнала за ръката му почти собственически.