— От време на време — Роджър Гиър отговори усмихнато — значително. Та ние изградихме кариери от презрението към самите себе си, въпреки че аз и Уилям имаме положителен напредък. Просто успяхме да се измъкнем от предишното си падение и да подобрим нещастния си живот. Но това, за съжаление, ще почака за друг ден. Ти си изтощен от пътуването. Засега само искам да се уверя, че си разбрал чувствата си към жена си, към това бедно дете, което ти потресе с почти учтивото си приветствие, след седеммесечно отсъствие. Мисля, не, вярвам, че ти я обичаше. Че тя те обича!
Робърт постави пегаса пак на писалището. Графът беше прав. Много беше изморен. Главата му щеше да се пръсне.
— Вярваш в това? Не си ли сигурен?
Графът посочи на Робърт дръжките на стола, за да се приготвят да се върнат в гостната.
— Сигурен ли е някой за нещо, братко? Сигурен ли беше онзи доктор в Брюксел, че паметта ти никога няма да се върне? Беше ли Беси точна при описанието на твоето семейство, на твоя живот? Ако наистина си изгубил паметта си, ако не можеш да бъдеш сигурен в нищо, как можеш да вярваш на жена ми? Или ще повярваш на очевидното, това, което е пред собствените ти очи? За себе си аз съм сигурен само в едно нещо. Това нещо, Робърт, независимо дали си мой брат или не, ранен или не, е, че съвсем определено ще те накажа, ако нараниш Нора Джейн.
— Добре дошъл у дома, Робърт — каза Робърт с въздишка, като буташе инвалидния стол обратно по предишния маршрут. Добре дошъл у дома.
Глава дванадесета
— Не съм го виждала, откакто припаднах и прекарах остатъка от деня заедно с Мариан, която се суетеше около мен. Той прекара нощта в една от спалните за гости — каза Нора Джейн, поемайки чаша чай от Елизабет, с която седяха в напълно подновения Кръгъл салон, рано на следващата сутрин, далече от останалите членове на семейството. Бабит им донесе освежителни напитки и после благоразумно затвори вратата след себе си.
Огрян от утринното слънце, салонът блестеше в нежно розово. Наново тапицираните столове със заоблени облегалки, подредени покрай кръглите стени, както и почистеният килим, допринасяха за уюта на широкото помещение. Няколко къта с маси и столове от избелено дърво бяха подредени за разговори, а половин дузина статуи блестяха в алковите си между картините по стените. Освободена от сковаващите установени норми, стаята бе отражение на вкуса и на безпогрешното око на Нора Джейн за красотата.
Днес Елизабет бе облечена в тъмносиво, което беше в пълен контраст със слънчевия салон. Дрехите и, като че ли символизираха траура й за дружбата им с графа, косата й бе жестоко опъната и вързана отзад, а изражението й — тържествено.
— Може да е било за добро, Нора — каза тя, облягайки се на възглавниците. И двамата сте преживели страхотен шок. На нас с Родж ни отне доста време да преодолеем годините, които ни деляха. Несъмнено ти и Робърт ще трябва да преминете през подобна, макар и по-продължителна пренагласа.
Нора Джейн притисна устни с ръка, още веднъж удържайки сълзите си.
— О, Елизабет, какво трябва да правя? Той не ме познава. Не ме помни. Няма спомени, а въпреки това има съпруга, чака дете. Всичко е толкова невероятно, толкова трагично.
— Да, почти като в готически роман — съгласи се Елизабет и се усмихна окуражаващо. — Точно като нещата, които обичаше да си представяш. До този момент, предполагам. Но ти ще преминеш през това, Нора, уверявам те. Робърт те е обичал. Ще те обикне отново. Как би могъл да не го стори?
В последвалата тишина, Нора Джейн си мислеше, че усеща как сърцето й ще се пръсне всеки момент.
— Той, той не… — Тя въздъхна. — Нищо друго не остана, освен истината, Елизабет. Робърт никога не ме е обичал.
Елизабет бързо се наведе напред, а обикновено спокойното й лице се намръщи.
— Какво говориш?
Нора Джейн бе толкова разстроена, че бе на път да колабира.
— О, Елизабет, мислех си, че ме обича, защото ми се искаше да е така. Предполагах, представях си, както Уилям би се изразил. Живеех с един сън, развихрях фантазията си, за да си създам щастие от няколко окуражаващи действия на Робърт, да храня надежди от редките му писма. Но сега този сън свърши.
— Ти си преуморена, Нора — каза Елизабет, отиде до по-младата жена и седна до нея, като я прегърна, за да я успокои. — Знам, че Робърт мислеше за тебе. Родж ми каза за едно писмо, което получил от брат си. В него лорд Робърт подробно описвал как да се грижат за тебе, в случай, че загине. Това не са заръки на човек, комуто ти си безразлична.