— Ще те видя на вечеря, нали? — попита той, като вдигна ведрото, тъй като не искаше Нора Джейн да го носи в деликатното й състояние.
Той я последва по коридора, водещ към официалните стаи.
— Разбира се, Робърт — каза тя и докосна лицето си, точно където беше най-мръсното петно. — Обещавам да изглеждам по-представително тогава.
— Ти си достатъчно представителна и сега, Нора — каза й той честно.
Една прислужница ти пресрещна насред коридора, бързо грабна ведрото от него и се усмихна на господарката си в знак на одобрение, че някой се е погрижил за нея, в нейното положение.
— Между другото, Нора — добави Робърт, спирайки я, когато тя се накани да последва прислужницата, — убеден съм, че си била най-красивата булка.
Глава тринадесета
Робърт нямаше какво да прави, след като се раздели с Нора. Неспособен да открие нито един от братята си, той се упъти към библиотеката — единственото място в „Грийн Касъл“, където се чувстваше по-малко чужд, повече у дома си.
Изпитвайки неудобство, като крадец, налетял на чужди вещи, той седна зад писалището и започна да преглежда чекмеджетата, без да знае какво търси, но подтикван от някакво нагнетяващо се подозрение, че може да открие нещо за себе си в тях.
Откри една дузина листи, гъсто изписани с бележки, отнасящи се до имението, и няколко големи тетрадки, където бяха записани всички разходи и приходи. Той остави листовете настрани и заразгръща тетрадките, в които забеляза най-различни почерци до предната година, след което една и съща смела ръка бе поела изцяло писането.
Но бележките от новата година бяха направени от женска ръка. Не грешеше, почеркът определено беше женски. Сигурно на жена му, на младата жена, за която Родж и Уилям бяха казали, че е неуморна. Нима тя бе поела управлението на цялото имение? Изглеждаше невероятно и жестоко от страна на братята му. Сигурно са могли да поемат малко от товара върху плещите на Нора Джейн, трябва да са го сторили, щом се кълняха, че толкова я обичат. Но той я беше сварил в параклиса да бърше праха! Дори по време на напредналата й бременност мъжете от семейство Гиър не се бяха погрижили да отстранят притесненията и отговорностите от това нежно същество.
„Ненужни, егоисти и по всяка вероятност покварени.“ Така Беси бе описала баща му и братята му и Робърт започваше да подозира, че не е била далеч от истината. Дали Нора Джейн не беше чудо за „Грийн Касъл“, само защото бе дала възможност на семейство Гиър да водят обичайния си живот?
Бяха ли баща му и братята му толкова покварени? И какво представляваше той, в такъв случай, мъжът, който се беше оженил за готовата да им угоди мис „Чували с пари“?
Когато Робърт затвори счетоводните книги и ги върна обратно в чекмеджето, забеляза един лист, който се подаваше от кожена папка с инициалите Р. Е. Г. Разбрал, че листът е написан със същия почерк, който, беше видял в тетрадките, и че бележките са малко, той започна да го чете, като смяташе просто да го прегледа и после да го върне на мястото му.
Но намеренията му се промениха, като разбра, че листа съдържа информация от миналия ноември, предназначена за лондонски адвокат. Ставаше дума за възможността да се определи издръжка и да се постигне развод за „двама, свързани в брачни връзки по временно убеждение и впоследствие установили, че е абсолютно невъзможно да съжителстват. За да бъде запазена репутацията на съпругата, вината за раздялата поема съпругът“.
Робърт прочете страницата два пъти, после потърси празен лист. Взе една перодръжка от писалището и се зае с преписването на текста, като пишеше бързо и сравняваше написаното с почерка върху листа. Беше същият. Той, Робърт, беше писал в счетоводните книги. Той беше направил всички спретнати бележки, отнасящи се за напояването на полята и други подобни неща. И той беше написал писмото до лондонския адвокат, малко след женитбата си с Нора Джейн Темпъл.
От това откритие го заболя стомахът.
— Ето къде си ти, глупавичкият ми, криеш се в тази потискаща стая, когато можем да отидем до селото или да се поразходим до езерото. О, какви скъпи спомени имам от онези дни, когато се промъквахме до езерото и се криехме зад храстите, смеехме се като малки непослушни деца, макар да знаехме, че Роджър не може да ни последва. Робърт? Какво не е наред, та се мръщиш така? Боли ли те пак нещастната глава?
Робърт мълчаливо наблюдаваше нашествието на Беси в библиотеката. С блестящата си като слънце жълта рокля и златиста коса тя беше олицетворение на английската красота. Той стана, докато тя се настани на синия диван, подиря едното си рамо на облегалката му и вдигна крака на седалката, като коте, свило се за дрямка.